Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Пръстите й, съвсем ясно усети той, миришеха на кошута.
— Кръвта на Мейдър, как ли пък не! — сигурно за хиляден път изсумтя девойката.
Елбраян, комуто този израз беше дошъл до гуша, хвърли поглед към Джуравиел и видя, че елфът с мъка успява да потисне усмивката си.
Младият мъж въздъхна дълбоко, мъчейки се да мисли за онова, което беше спечелил. Нима някой от Дъндалис, нима дори неговият баща би могъл да се приближи толкова близо до една кошута? Само че той не се намираше в Дъндалис и единствените, по които можеше да мери постиженията си, бяха елфите, а с тях той не можеше да се сравнява (освен когато ставаше въпрос за физическа сила) — чувстваше се като най-неумелия новак. Трудно му беше да оцени онова, което бе научил, не и когато го сравнеше с онова, което му оставаше да усвои.
Джуравиел му протегна ръка и той я прие, макар че в действителност дребничкият елф надали беше в състояние да помогне кой знае колко на едрия мъж, в който се бе превърнал Елбраян. Нищо детско не беше останало у него след повече от четири години, прекарани в Андур’Блау Иннинес и със своите сто и деветдесет сантиметра и близо сто килограма стоманени мускули, той беше поне три пъти по-едър от повечето елфи. Не че Джуравиел и останалите бяха слаби — Елбраян често се чудеше как в едно толкова дребно тяло може да се крие толкова много сила, въпрос, който започваше да го гризе още повече, когато поредният му противник в непрестанните тренировки, успееше да му нанесе някой особено неприятен удар с тъпия си меч.
Наслаждавайки се на прекрасния ден, Елбраян и Джуравиел (макар Тунтун също да бе наблизо, тя предпочиташе, за свое удобство и за радост на самия Елбраян, да се държи настрани, скрита между дърветата) се отправиха към южния край на вълшебната долина, там, където дори зимата беше безсилна. Говореше предимно Джуравиел — ту посочваше някое растение и обясняваше свойствата му, ту споменаваше различни начини за превързване на рани, ту отново се връщаше към опита на Елбраян да се приближи до кошутата и му показваше къде се бе справил добре и къде бе сбъркал. Толкова забавни и увлекателни бяха тези разговори, че макар младежът да не го осъзнаваше, именно така, докато си бъбреше с Джуравиел, научаваше най-много и най-полезни неща.
Вървяха дълго, следвайки криволичещи пътеки, които често се разклоняваха и сякаш обикаляха в кръг, свършвайки така внезапно, както и започваха. Елбраян все още не можеше да се оправя сам по тези места, макар че постепенно започваше да ги опознава. Джуравиел го оставяше да води през по-голямата част от времето, като го поправяше, щом видеше, че бърка (въпреки че напоследък това се случваше все по-рядко) и не след дълго двамата стигнаха Каер’алфар, наричан още Елфодом. Тучна трева застилаше закътаната долчинка, а в клоните на вековните й дървета се гушеха къщите на елфите. Безброй цветя изпъстряха зелените морави, вълшебни песни се носеха във въздуха, а синият покров на небето можеше да се види от много места, където дърветата не бяха чак толкова гъсти. Каер’алфар беше същинското сърце на сивата пелена, която тегнеше над Андур’Блау Иннинес през деня, но при все това тук рядко се спускаше мъгла — малко островче насред сивото море, незабележимо отникъде, освен от самата долчинка, така че обитателите й можеха да се наслаждават както на звездите, така и на слънцето.
Десетки от изящните създания се намираха в Каер’алфар този ден — едни тренираха, други танцуваха, трети си почиваха, облегнати на някое дърво, или пък излегнати в меката трева и отпиваха от своя еликсир. От време на време възникваше спор за качеството на виното и дали изобщо трябва да изнасят от него — дошло бе време пролетният керван да напусне долината и да се отправи към граничните поселища, с които елфите тайничко си имаха вземане-даване.
Тази идилична сцена за пореден път накара Елбраян да се почувства странно не на място и в същото време така, сякаш наистина принадлежи някъде. През последната година бе започнал да идва в Каер’алфар все по-често и сега елфите почти не му обръщаха внимание, когато минеше покрай тях. Вече не беше изгнаник без свое място под слънцето, нерядко дори се присъединяваше към танците и песните им и въпреки това си оставаше различен. Всъщност животът сред елфите му напомняше за детството, когато родителите му канеха гости у дома и му разрешаваха да остане до късно, понякога дори му даваха да поиграе заедно с тях на зарове, преди да си легне. Колко голям се чувстваше Елбраян тогава! Ала в действителност, колкото и мило да се държаха възрастните с него, той не беше част нито от малката им групичка, нито от играта им. Да, те го допускаха в забавленията си и му се усмихваха мило, но в усмивките им, осъзна Елбраян едва сега, винаги имаше и малко, макар и добродушно, снизхождение.