Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Глава 13
По лъкатушещи пътеки
Снегът изхрущя под краката му и той се закова на място. Пое си дълбоко дъх, докато не усети как напрежението се отцежда от тялото му, отстъпвайки място на овладяно спокойствие, съвършена хармония между мисъл и действие. Хълбокът на кошутата все така се подаваше иззад следващото възвишение — очевидно животното не беше доловило лекия шум.
А той бе прозвучал толкова ясно в ушите на Елбраян!
Младият мъж се замисли за напредъка, който беше постигнал. Допреди една есен (четвъртата, която прекарваше в Андур’Блау Иннинес) не би успял да се доближи на повече от петнадесетина метра от боязливото животно; предишната есен дори не би забелязал дребна грешка като тази, която бе допуснал току-що. Да, елфите здравата се бяха потрудили върху него. Всекидневното събиране на млечни камъни все така поглъщаше сутрините му, макар отдавна да бе забравил времето, когато обядваше изстинала храна и пиеше студен чай — сега свършваше работата с лекота, избягвайки дори най-лукавите капани, заложени на пътя му. Само че вече не разполагаше с остатъка от деня си — следобедите и вечерите бяха запълнени с дълги уроци. Беше се научил да разпознава многобройните растения в долината, знаеше и свойствата (често лечебни) на всяко от тях. Беше овладял умението да се движи почти безшумно… макар че все още се смяташе за тромав и шумен, в сравнение с ловките елфи. Беше се научил да разбира начина, по който животните виждаха света, и така знаеше как точно да застане, за да се слее с онова, което го заобикаляше. Беше напреднал дотолкова, че можеше да погледне през очите на различните животни, да почувства страховете и надеждите им, сякаш бяха негови. Беше в състояние да накара всяка катеричка или заек да го приемат като приятел и дори да се хранят от ръката му; а кошутата, този най-боязлив горски обитател…
… ето че от нея сега го деляха едва няколко стъпки — беше се приближил незабелязан, въпреки че наоколо нямаше дървета, които да го скрият.
Мисълта му се насочи обратно към задачата, с която се беше заел, към шестте последни — и най-трудни — крачки, които му оставаха. Слабият ветрец, установи той, духаше срещу него. Зимата още не си бе отишла от тази част на долината, ала бързо губеше силата си и кошутата очевидно успяваше да си намери достатъчно паша, въпреки поизтънялата снежна покривка. Всъщност може би именно щастливата й находка я бе направила по-малко бдителна от обикновено.
Елбраян не успя да потисне доволната си усмивка. В гърдите му се надигна нетърпение, приятната надежда, че този път най-сетне ще съумее да докосне животното. Направи крачка напред, после още една.
Твърде бързо. Твърде бързо, за да успее да намери правилния център на тежестта.
Кошутата повдигна глава и се огледа, а ушите й помръдваха неспокойно. Усмивката на младия мъж се стопи и той се хвърли напред, в отчаян опит да докосне животното, макар да знаеше, че не това очакваха от него Джуравиел и Тунтун.
Нима така дългоочакваната победа щеше да се обезсмисли?
Тревогите му обаче се оказаха напразни — така и не успя да вземе тези последни няколко метра достатъчно бързо и безпомощно видя как кошутата изчезва между близките дървета с един-единствен грациозен скок, още преди той да си бе възвърнал равновесието.
Ядосан на самия себе си, Елбраян приседна на мократа земя. Миг по-късно Джуравиел се присъедини към него.
— Изгубих контрол — мрачно рече младежът. — В последния, най-важен момент, нетърпението надделя.
— Гледаш на случилото се по съвсем погрешен начин — отвърна Джуравиел. — Тъкмо напротив — запази самообладание през цялото време и именно затова се прокрадна толкова успешно.
— Само че така и не я докоснах! — възрази Елбраян.
— Но успя да стигнеш до нея — извика елфът. — Та ти едва сега започваш, млади ми приятелю. Не мисли за онова, което не можа да направиш, а за огромния успех, който постигна днес. За първи път се доближаваш толкова много до целта си… за първи, ала не и за последен и бъди уверен, че следващия път няма да допуснеш същата грешка.
Елбраян дълго се взира в лицето на Джуравиел, благодарен за окуражителните думи. Погледнато от този ъгъл, днешното му представяне наистина беше повод за ликуване. Е, да, не бе успял да докосне кошутата, но пък напредъкът му беше очевиден, дори и за взискателните му наставници.
Точно когато усмивката започна да се завръща на устните му, измежду шубраците, точно там, накъдето беше избягало подплашеното животно, се показа Тунтун и като се изправи пред младия мъж, му протегна крехката си ръка.