Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Авелин нямаше какво да отвърне — йерархията, която щяха да съблюдават по време на пътуването, наистина бе точно такава. Двамата Подготвители, Тагрейн и Авелин, може и да бяха от жизненоважно значение за мисията, но докато пътуваха към и обратно от острова, Куинтал и Пелимар щяха да бъдат над тях. Авелин нямаше нищо против това решение — ако в открито море нещата загрубееха, никой нямаше да е по-подходящ да се справи с какъвто и да било проблем от Куинтал, без съмнение най-силният от четиримата.
Без да каже нищо повече, Авелин остави тримата си другари и се насочи към килията си, както беше заръчал абат Маркварт. Докато се отдалечаваше ги чуваше как мърморят и беше почти сигурен, че Куинтал и другите двама, са продължили да недоволстват, дълго след като той беше коленичил на пода в стаята си и бе потънал в молитва.
Сутрешната служба беше най-грандиозната церемония, на която Авелин беше присъствал през четирите години и половина, прекарани в Ордена. Повече от осемстотин монаси — всички членове на светото братство, включително и осемдесетина духовници, които не живееха в манастира, а служеха като мисионери из поселищата покрай залива Вси светии — се бяха събрали край пристана и пееха псалми. Празничният камбанен звън бе привлякъл любопитни зрители от близкото село, Сейнт Мер’Абел, и те също идваха да видят какво става. Службата започна още преди зазоряване, набра сили, когато първите лъчи на слънцето обагриха вълните и продължи да става все по-внушителна: всяка молитва — по-пламенна от предхождащата я, всяко песнопение — по-гръмко от предишното.
Четиримата моряци от малката лодка на „Бягащия с вятъра“, която се поклащаше във водата досами дървения кей, наблюдаваха службата с насмешливи усмивки на лице и по всичко личеше, че изобщо не са впечатлени. Когато започна да се развиделява, Авелин зърна и останалите мъже от тридесетчленния екипаж на кораба, закотвен на около петстотин метра от пристана.
За тях, осъзна Авелин, тази най-важна и неизразимо свещена мисия не означаваше нищо; тях ги интересуваше единствено обещаното злато (и останалите дрънкулки, които абат Маркварт бе включил в сделката). Мислите на младежа се насочиха към портупея на капитан Аджонас и този път споменът за свещения камък, вграден там, го обезпокои много повече от първия път. Ако Аджонас се отнасяше към религията със същото пренебрежение, с което и моряците му, той в никакъв случай не заслужаваше подобно богатство, нито като подарък, нито дори като заем!
И това, започваше да се досеща Авелин, беше само началото. Да, дългото пътуване (очакваше се да се върнат най-рано след осем месеца) щеше да се окаже сериозно изпитание… и то далеч не само физически.
Около час след изгрев-слънце дрезгавият глас на Бънкъс Смийли прекъсна церемонията:
— Време е да тръгваме!
Абат Маркварт, който беше най-близо до лодката, го изгледа, после се обърна към внезапно смълчалото се множество. По негов знак, Сихертън заведе четиримата избраници до ръба на пристана и с една последна благословия („Нека Бог ви пази“) те прекрачиха в поклащащата се лодка. Докато се качваше, Авелин едва не падна във водата и здравата си удари крака в кея. Въпреки вълнението, не пропусна да забележи погледите, които си размениха Сихертън и Куинтал. Куинтал изглеждаше искрено отвратен, ала изражението по лицето на Сихертън беше каменно — каквито и да бяха личните му чувства, мълчаливо напомняше той на раздразнения си ученик, единственото, което имаше значение, бяха задълженията му.
Авелин, който видя всичко, изведнъж осъзна, че Куинтал може и да го мразеше, да му завиждаше с най-люта завист, ала въпреки това щеше да го защитава — с цената на всичко! — по време на пътуването до Пиманиникуит и обратно.
Или поне през първата половина на пътуването.
Под звуците на тържествените песнопения, подети наново от събралото се множество, малката лодка се отправи към кораба и не след дълго Куинтал, следван от тримата си другари, стъпи на палубата на „Бягащия с вятъра“, където Аджонас ги очакваше с обичайното си сурово изражение.
— С Ваше позволение, капитане — поздрави Куинтал така, както му беше заръчано, и Аджонас кимна отсечено.
Авелин дълго се задържа край оградата на бакборда, с поглед, вперен в бързо смаляващия се манастир, а възторжената песен на монасите постепенно заглъхваше в далечината. Много скоро скалистият бряг се превърна в сиво петно на хоризонта, а каравелата, чиято мачта се бе извисявала така внушително в закътаното пристанище, сега изглеждаше малка и някак самотна насред необятното море.