Сделката на капитан Ворпатрил

Всичко това беше крайно интересно. Ако страховитият Кристос изведнъж се смилеше и ги пуснеше да избягат от предстоящата среща със съдбата, Тедж не беше сигурна, че ще приеме офертата.

Накрая стигнаха до друга жилищна кооперация, кацнала на високия речен бряг и с още по-хубава гледка.

— Тук ли си отраснал? — попита го Тедж, докато колата се спускаше в поредния подземен гараж.

— Не, майка ми се премести тук наскоро. Държи последните два етажа. Преди живееше в една стара сграда много по-близо до Императорския дворец. Може да се каже, че съм отраснал там.

— Не е лошо — отбеляза Риш, докато стъкленият асансьор ги качваше покрай серия елегантно обзаведени фоайета. — Високите етажи по-скъпи ли са?

— Не знам. Сградата е нейна, така че не плаща наем. — След миг добави: — Старата ни къща също е нейна. — След още един миг: — Както и моят апартамент. Има си бизнес мениджър, който се грижи за цялата й недвижима собственост.

Тедж започваше да се чуди дали лейди Алис Ворпатрил не е бараярският вариант на баронеса на Малка къща. Слязоха от асансьора в поредното елегантно фоайе, Кристос ги въведе през прекрасна двойна врата с изящна дърворезба и оттам през притихнало антре с огледала и свежи цветя. И после в просторна дневна с голям панорамен прозорец, който откриваше невероятна, безкрайна сякаш гледка към столицата, уловена между залязващото слънце и сбиращия се сумрак, който превръщаше градските светлинки в скъпоценни камъни върху кадифена подложка под прошарено с облаци небе.

В далечния ъгъл на стаята мъж и жена седяха в удобни на вид кресла близо едно до друго. Станаха и тръгнаха към тях веднага щом Кристос обяви:

— Милейди, сър, лорд Иван Ворпатрил, лейди Тедж Ворпатрил, госпожица Лапис Лазули. — После се поклони и с едно плавно движение заряза чинно доставените пленници и избяга.

Тедж би трябвало да разпознае двамата домакини от множеството снимки, които беше разглеждала в мрежата… но пък лице в лице хората винаги изглеждат различно — по звук, по миризма, по едното присъствие, ако щеш. А тези двамата определено имаха присъствие. Осезаемо.

Лейди Алис не беше млада жена, но не беше и стара — изглеждаше на онази неопределена възраст, която хората наричат „златна“. Движеше се леко, а сивият кичур в прибраната й на кок коса приличаше на изкусна добавка, украса в реверанс към добрия вкус. Тъмнокафяви очи като на Иван Ксав, големи на бледото й овално лице; чиста кожа, добре поддържана. Тъмночервена рокля с дълги ръкави до средата на прасеца и по-тъмно свободно елече със същата дължина, цветовете подбрани умело в хармония с тена й, с обстановката и със сезона.