Сделката на капитан Ворпатрил

В подземния гараж на сградата ги чакаше голяма наземна кола с отделение за шофьора. Кристос ги изчака да се настанят в просторното пътническо купе и тъкмо посягаше да свали сребристия купол, когато Иван Ксав вдигна ръка и каза:

— Ъ-ъ, Кристос… дали и Саймън ще е там, знаеш ли?

— Разбира се, лорд Иван. — Куполът се затвори с щракване и ги запечата в колата.

Иван Ксав се облегна назад, примижал болезнено, но следващите няколко минути Тедж и Риш прекараха лепнати за прозорците в опит да видят нещо повече от града и Тедж не се сети да го разпита за тази нова мистерия. Хладният ден преваляше към залез — късна есен или подранила зима? — и трафикът беше голям, но колата се движеше уверено срещу течението на реката, от по-ниското към по-високото.

Иван Ксав се изкашля.

— Може би трябва да ви обясня за Саймън — започна той, после млъкна и измърмори: — Не, Саймън не подлежи на обяснение…

— Добре де, кой е Саймън? — попита Тедж. Щом щяха да се хвърлят в това с главите напред… — Не те ли чух да мрънкаш на Биърли Ворутиър заради неадекватните му инструктажи?

— Откъде да започна? — Иван Ксав потри чело. — Саймън Илян беше шеф на Имперска сигурност в продължение на три десетилетия, от войната за Вордарианското претендентство допреди четири-пет години, когато получи, хм, нещо като удар. Неврологична увреда на паметта. Пенсионира се по болест.

Чакай, онзи Саймън Илян? Същият бивш шеф на ИмпСи, когото Морозов беше нарекъл „легендарен“, при това без следа от ирония?

— … и се хвана с майка ми. Защо чак тогава, а не по някое време през предходните три десетилетия, в които са работили заедно, не знам, но… факт. И сега един вид постоянно е там. С нея. Освен когато тя е на работа в двореца. Като гербови марки са. Адски дразнещо, уверявам ви.

— О — възкликна Риш, най-сетне разгадала ситуацията. — Те са любовници. Защо не каза така?

Иван Ксав завъртя глава и размаха ръце в неясен жест.

— Сигурно защото още не мога да свикна.

— След четири години? — Тедж примигна в нов пристъп на изумление. С други думи, легендарният Саймън Илян беше нещо като пастрок на Иван, а той още не беше намерил за нужно да го спомене? — Наистина ли има изкуствен мозък?

— Какво?

— Така се говореше на Джаксън Ход. Саймън Илян, шефът на бараярската ИмпСи с изкуствения мозък. — Слуховете намекваха за зловещи свръхчовешки способности. Или свръхнечовешки.

— Не бих го нарекъл така. Когато бил млад лейтенант в ИмпСи, на двайсет и седем, май така каза… мили боже, тогава е бил почти с осем години по-млад, отколкото съм аз сега… — Иван Ксав млъкна покрусен, после продължи по същество: — Както и да е, император Ецар го изпратил чак до Илирика — имайте предвид, че пътуването отнело няколко месеца, — за да му имплантират експериментален чип, засилващ фотографската памет. Скоро след това проектът бил прекратен, защото деветдесет процента от имплантираните се разболели от шизофрения, причинена от чипа. Илян бил от щастливите десет процента. Оттогава насам работи на два режима — нормалната си органична памет и другата, складирана в чипа, която е съвършена, като на запис. По-късно Ецар умрял, както знаем, и Илян трябвало сам да се оправя. Станал един от доверените хора на регента по време на Претендентството.