Сделката на капитан Ворпатрил

— О, езиците не са работа — обясни бодро Тедж. — Те са игра. Виж, икономиката наистина е скучна. — И направи красноречива гримаса при спомена за някаква незнайна образователна тегоба.

Иван за пръв път реално си даде сметка за генетичното й наследство — Тедж беше наполовина хоут, сетаганданска висша по майка, което пролича не само в удивителната скорост, с която усвояваше новите езици, а и по чистотата на акцента й, когато Тедж тръгна из кораба да търси двуезични членове на екипажа — за техен ужас, — с които да си говори. Комарският й акцент определено беше заблудил него, а навярно и самите комарци. Тедж несъмнено имаше точен слух, а вероятно и прекрасен певчески глас — като един бараярец с отчасти сетаганданско потекло, когото Иван познаваше добре.

Времето им след края на неговите трудови задължения се запълваше само, макар че май дори денонощие от 26,7 часа можеше да се окаже твърде късо, особено в нощната си половина, както започваше да подозира Иван.

Първото змийче в градината на Иван надигна глава на четвъртия ден от полета. Иван препрати към комтаблото на Десплейнс паметна бележка от генерал Алегре, шефа на ИмпСи, с параф „ЛИЧНО. ДА НЕ СЕ КОПИРА“. Няколко минути по-късно Десплейнс вдигна поглед и попита кротко:

— Иване… пратил си съобщение до дома за последните си приключения, нали?

— Нямаше причина да го правя, сър. Тоест, вие знаете всичко, така или иначе. А майка ми спря да ме пита за приятелките ми, когато станах на трийсет.

— Ворпатрил, категорично отказвам да заставам между теб и майка ти по въпроси от лично естество.

— И толкоз по-добре, че не се налага, сър.

С което темата беше затворена, или така поне се надяваше Иван. Уви, няколко часа по-късно — все пак наближаваха Бараяр — пристигна друго съобщение със същия параф, но с друг подател. Подател, когото Иван познаваше добре. Макар че мисълта да „затрие“ съобщението някъде между своето комтабло и адмиралското го изкушаваше много силно, Иван геройски устоя в конвулсивен пристъп на висока добродетел, която едва ли щеше да впечатли някого, както неизменно се случваше с тези негови спазми.

След петнайсетина минути Десплейнс отбеляза:

— Мога ли да попитам защо лейди Алис се обръща към мен, а не към теб, с въпроси относно личния живот на единствения си син?

Иван примигна.

— Водена от горчив опит?

Мълчанието откъм адмиралското бюро придоби интересен нюанс, смразяващ, биха го нарекли някои, и Иван вдигна поглед.

— О. Въпросът ви беше от онези, реторичните? Ако съм разбрал правилно, сър?

— Да.

Иван се изкашля.

— Възможно ли е ИмпСи да й препраща докладите си, как мислите? Това би било твърде неприятно. Така де, предвид нещата, които пращат на нас.

Последното изречение почти свърши работа. Почти, но не съвсем. Десплейнс стисна устни.

— Предвид факта, че майка ти има ежедневни работни контакти с генерал Алегре и екипа му по въпроси, касаещи личната сигурност на императора, и че живее с човека, който ръководеше еднолично ИмпСи в продължение на десетилетия, както и че ти си най-близкият й жив роднина, мисля, че би трябвало сам да се досетиш за отговора на този въпрос, капитане.