Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Останах там за момент, заслепен, неразбиращ. Чух стържещи звуци, сякаш пясъчният торс се надигаше, но не направих нищо. Усетих как подът се разтресе, сякаш онзи торс бе набързо отхвърлен настрана, но не направих нищо. Чух първо един, после още един — тежки удари, сякаш огромни каменни крака се изправяха, но пак не направих нищо. А през цялото време отвратителният изгарящ мраз от докосването на огромната ръка бавно изчезваше и пламъкът ми се разгаряше наново. И сега, когато големите каменни крака се движеха целенасочено към мен и усещах как нещо ме фиксира със студена решителност, си бях възвърнал достатъчно енергия, за да действам.
Отворих очи, видях надвиснала сянка.
С едно измъчено усилие на волята минотавърът за пореден път се превърна в котка; котката скочи високо във въздуха, встрани от пътя на падащия крак, който се вряза дълбоко в пода. Котката се приземи малко встрани, с настръхнала козина и щръкнала като четка за тоалетна опашка; тя нададе вой и отново отскочи.
При отскачането погледна настрана и успя да види противника цялостно.
Черните облачета вече бяха започнали да се събират около него, като живачни капки, оформяйки неизменния прикриващ покров на съществото. Но беше останало достатъчно непокрито да го видя изложено на лунната светлина, проследявайки движенията ми с рязко обръщане на главата.
На пръв поглед изглеждаше сякаш някоя от статуите в залата беше оживяла: огромна фигура, с груба хуманоидна форма и височина три метра. Две ръце, два крака, тежък торс, относително малка, гладка глава на върха на всичко това.
То съществуваше само на първо ниво; на другите — мрак, изцяло и напълно.
Котката се приземи на главата на Собек — крокодила бог — и се настани там за малко, съскайки предизвикателно. Всичко във фигурата излъчваше чуждо естество; чувствах как енергията ми се източваше само като го гледах.
Пристъпи към мен с изненадваща скорост. За част от секундата лицето му — доколкото приличаше на такова — бе осветено от светлината от прозореца и тук приликата с древните статуи свърши. Тези статуи бяха изящно гравирани, без изключение; в това египтяните бяха наистина добри, както и в набожността и строителството. Но освен размерите, най-фрапиращото в съществото беше видът му — груб и изкуствен. Повърхността на кожата му бе покрита с неравности: с буци, пукнатини и равни места, сякаш е било грубо оформено. Нямаше очи, нито коса. Където трябваше да има очи, имаше две кръгли дупки, които изглеждаха сякаш са били грубо пробити в лицето му с тъпия край на гигантски молив. Нямаше нос и само един голям разрез вместо уста, който висеше леко отворен, подобно на тъпа и ненаситна акула. А по средата на челото имаше овална форма, която знаех, че съм виждал и преди, не много отдавна.
Този овал беше сравнително малък, оформен от същото синьо-зелено вещество като останалата част от фигурата, но беше толкова сложен, колкото груби бяха лицето и тялото. Представляваше отворено око без клепачи или мигли, но със завършени напречно набразден ирис и кръгла зеница. А в центъра на зеницата, точно преди черното наметало да го обвие и скрие от погледа ми, зърнах проблясъка на тъмен интелект, който ме наблюдаваше.
Тъмната сила се втурна; котката подскочи. Зад себе си чух как Собек се пръсва на парчета. Приземих се на пода и се стрелнах към най-близката врата. Беше време да тръгвам; бях открил, каквото трябваше. Не се превъзнасях, че мога да направя нещо повече тук.
Някакъв изстрел мина над главата ми, удари се във вратата и я разби. Котката се хвърли през нея. Отзад идваха разтърсващите стъпки.
Намирах се в малка, тъмна стая, пълна с нежни етнически завеси и гоблени. Един висок прозорец в края ми обещаваше изход навън. Котката се втурна към него, с прибрани назад мустачки, свити плътно към главата уши и дращещи по пода нокти. Подскочи, после, в последния момент, се хвърли настрана с едно не съвсем котешко проклятие. Беше видяла греещите бели линии на високо устойчив възел зад прозореца. Магьосниците бяха пристигнали. Бяха ни запечатали вътре.
Котката описа един кръг в търсене на друг изход. Не намери никакъв. Проклети магьосници.
Врящ облак тъмнина изпълни рамката на вратата.
Котката се сви защитно, притискайки се към пода. Зад нея, по стъклата на прозореца, барабанеше дъжд.
За момент нито котката, нито тъмнината помръднаха. После нещо малко и бяло изригна от облака, прелитайки през стаята: крокодилската глава на Собек, изтръгната от раменете му. Котката отскочи встрани. Главата разби прозореца и изсъска при удара във възела. През дупката нахлу горещ дъжд, изпарявайки се при досега с бариерата; с него нахлу и внезапно течение. Гоблените и парчетата плат по стените се развяха.