Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— Моят новак е прав, Шубит — каза тя. — Трябва отново да претърсиш развалините. Направи го възможно най-бързо.
— Ще го направя, госпожо. — Той склони глава и изчезна.
В стаята настана моментна тишина. Натаниел запази лицето си спокойно, но умът му бе във вихър от емоции. Кариерата му, а вероятно и животът му висяха на косъм, а Бартимеус не можеше да бъде открит. Бе заложил всичко на слугата си и ако съдеше по израженията на останалите в стаята, бе на път да загуби. Той се огледа само за да види нетърпеливото задоволство в очите на Дювал, суровото недоволство в тези на господарката си, а от дълбините на коженото кресло — прикритата надежда в очите на господин Талоу. Началникът на „Вътрешни работи“ през по-голямата част от нощта се беше дистанцирал от цялото начинание с наблюдението и сипеше критики по адрес на Натаниел. Всъщност, Натаниел не можеше да го вини. Първо, магазина на Пин, после Националната галерия, а сега (и най-лошото от всичките) Британския музей. Отдел „Вътрешни работи“ бе в отчаяно положение, а амбициозният полицейски началник се готвеше да направи своя ход. Едва беше станала ясна степента на щетите и господин Дювал вече беше настоял да присъства на операцията по разчистването. Бе наблюдавал всичко със зле прикрит триумф.
— Е… — Господин Дювал плесна ръце върху колената си и се приготви да стане. — Мисля, че изгубих достатъчно време, Джесика. Накратко, след усилията на „Вътрешни работи“, имаме унищожено крило от Британския музей и стотиците загубени в него артефакти. Имаме една пътека от разрушение на приземния етаж, няколко разрушени или счупени безценни статуи, а Розетският камък — разбит на парченца. Нямаме извършител на това престъпление, нито перспектива да намерим такъв. Съпротивата е свободна като птичка. А господин Мандрейк загуби демона си. Не е много впечатляващ списък, но трябва все пак да го съобщя на министър-председателя.
— Остани на мястото си, Хенри, ако обичаш. — Гласът на госпожица Уитуел бе толкова злъчен, че тръпки побиха Натаниел. Дори шефът на полицията изглеждаше прикован на мястото си от него: след моментно колебание той се отпусна обратно в стола си. — Огледът още не е приключил — продължи тя. — Ще изчакаме още няколко минути.
Господин Дювал щракна с пръсти. Един прислужник се спусна от сенките на залата, понесъл сребърен поднос с вино. Господин Дювал си взе чаша и отпи от нея замислено. Последва дълга тишина.
Джулиъс Талоу си позволи да изрази мнение изпод широкополата си шапка.
— Жалко, че моят демон не беше на мястото — рече той. — Немеид е способно създание и щеше да успее някак да се свърже с мен преди да умре. Този Бартимеус очевидно е бил доста слабичък.
Натаниел го изгледа ядно, но не каза нищо.
— Твоят демон — каза Дювал, поглеждайки внезапно Натаниел — от кое ниво беше?
— Джин от четвърто ниво, сър.
— Опасни неща. — Той разклати чашата си. Виното затанцува на неоновата светлина от тавана. — Лукави и трудни за контролиране. Малко хора на твоята възраст се справят с тях.
Подтекстът беше ясен. Натаниел го пренебрегна.
— Давам най-доброто от себе си, сър.
— Те изискват сложни призовавания. Някои грешки в думите убиват магьосниците или пък позволяват на демоните да се развилнеят. Може да бъде разрушително — в резултат на това цели сгради могат да бъдат разрушени… — Черните очи блестяха.
— Не това е станало в моя случай — спокойно каза Натаниел. Той стисна пръстите си, за да спре треперенето.
Господин Талоу изсумтя.
— Ясно е, че младостта е била поощрена над способностите.
— Точно така — рече Дювал. — Първото разумно нещо, което някога си казвал, Талоу. Вероятно госпожица Уитуел, която го повиши, има да направи някакъв коментар по този въпрос? — Той се ухили.
Джесика Уитуел възнагради Талоу с неподправено злобен поглед.
— Вярвам, че ти си донякъде експерт по сгрешени призовавания, Джулиъс — каза тя. — Не получи ли точно така кожата ти възхитителния си цвят?
Господин Талоу дръпна периферията на шапката си малко по-ниско над жълтото си лице.
— Грешката не беше моя — рече той навъсено. — В книгата ми имаше печатна грешка.
Дювал се усмихна и вдигна чашата към устните си.
— Началник на „Вътрешни работи“ и точно той да не може да прочете собствената си книга. Боже мой! Каква надежда имаме? Е, ще видим дали моят отдел може да хвърли някаква светлина върху съпротивата, когато му се даде допълнително власт. — Той отпи една глътка и пресуши чашата. — Първо ще предложа…
Без звук, миризма или други театрални ефекти, пентаграмата бе отново заета. Дребният, смирен мъж отново се беше върнал, този път с две мечи лапи наместо крака. В ръцете си внимателно носеше един предмет. Мърлява котка — отпусната и в безсъзнание.