Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Стъпки. Приближаваща се тъмнина, която се изду и изпълни стаята.
Котката пристъпи назад в един ъгъл, притискайки се в опит да стане възможно най-малка. Всеки момент онова око щеше да ме види…
Отново нахлу дъжд: краищата на гоблените изплющяха нагоре. Хрумна ми идея. Не много добра, но точно тогава не бях много придирчив.
Котката скочи върху най-близко висящия плат, нежен експонат, може би от Америка, изобразяващ квадратни хора сред море от стилизирана царевица. Тя се покатери, драскайки нагоре, където фини връзки я прикрепяха към тавана. Замахване с нокти — платът се откачи. Вятърът моментално го подхвана; отлетя навътре към стаята и се блъсна в нещо насред черния облак.
Котката вече беше на следващия гоблен и прерязваше вървите. После още един. След малко половин дузина парчета плат бяха запратени към средата на стаята, където танцуваха като бледи призраци сред вятъра и нахлуващия дъжд.
Съществото в облака бе разкъсало първия гоблен, но сега още един беше отвят върху него. От всички страни се подмятаха и въртяха парчета плат, обърквайки съществото, пречейки на погледа му. Видях как огромните ръце се размятваха, а гигантските крака се препъваха напред-назад из стаята.
Докато то беше заето с това, аз имах за цел да пропълзя другаде.
Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, понеже сега вече черният облак бе изпълнил стаята, а аз не исках да налетя на носещото смърт тяло вътре в него. Така че тръгнах бавно, прегърнал стените.
Бях стигнал на около половината път от вратата, когато съществото, очевидно достигнало до върховно безсилие, изгуби всякакво усещане за перспектива. Последва внезапно тропане на крака и страхотен удар по лявата стена. Отгоре се откърти мазилка и облак от прах и отломки падна в стаята и се смеси с вихрушката от вятър, дъжд и древни платове.
При втория удар стената се срина, а с нея и целият таван.
За частица от секундата котката остана неподвижна, с широко отворени очи, после се сви на защитно кълбо.
Миг по-късно десетина тона камък, тухли, цимент, стомана и разнообразна зидария се стовариха с трясък право върху мен, погребвайки стаята.
17
Дребният човечец се усмихна извинително.
— Вече махнахме повечето от камъните, госпожо — каза той — и досега не сме открили нищо.
Гласът на Джесика Уитуел бе студен и спокоен.
— Нищо ли, Шубит? Нали осъзнаваш, че това, което ми казваш, е напълно невъзможно. Мисля, че някой се опитва да се измъкне от работа.
— Смирено се надявам това да не е така, госпожо. — Той определено изглеждаше достатъчно смирен, застанал леко приклекнал с кривите си крака, с приведена глава и смачкана в ръцете шапка. Само фактът, че стоеше в средата на пентаграма, разкриваше демоничната му природа. Това и левият му крак — една космата черна меча лапа стърчеше от панталона му, — който поради недоглеждане или приумица бе пропуснал да промени.
Натаниел гледаше джина съкрушено и потупваше пръсти един в друг, по един, както се надяваше, неясен и озадачаващ начин. Той седеше в едно кресло с висока облегалка от зелена кожа, едно от няколкото подредени в елегантен кръг около пентаграмата. Нарочно бе възприел същата поза като госпожица Уитуел — с изправен гръб, кръстосани крака, лакти, опрени на облегалките на креслото — в опит да копира нейното излъчване на властна решителност. Имаше неприятното чувство, че това изобщо не успява да прикрие ужаса му. Запази гласа си колкото се може по-спокоен.
— Трябва да претърсите всеки процеп от руините — каза той. — Моят демон трябва да е там.
Дребният човек му хвърли един-единствен поглед със светлите си зелени очи, но иначе го пренебрегна. Джесика Уитуел проговори:
— Твоят демон може да е унищожен, Джон — рече тя.
— Мисля, че щях да почувствам загубата му, госпожо — отвърна той учтиво.
— Или може да се е освободил от оковите си. — Буботещият глас на Хенри Дювал долетя от един черен стол срещу Натаниел. Началникът на полицията бе изпълнил всеки сантиметър от него; пръстите му почукваха нетърпеливо по облегалките. Черните му очи проблеснаха. — Известно е, че такива неща са се случвали с прекалено амбициозни чираци.
Натаниел знаеше много добре, че не трябва да отговаря на предизвикателството. Той не отвърна.
Госпожица Уитуел отново се обърна към слугата си.