Пирамидата на бог Слънце

Всъщност изобщо не бях уморен. Някои мисли пожелаха аудиенция и аз им я дадох. После задрямах за малко, но много скоро се събудих. Сега прибягнах към изкуствени средства. Казах напред и назад таблицата за умножението, рецитирах наум шилеровата "Камбана" и някои други поеми, ала всичко бе напусто. Тогава станах, облякох се и погледнах пак слънцето. От яденето бе минал едва един час. Какво да правя сега? Да се зачета в произведенията на Устад? Да изгоря вестниците му? Да. Но тогава се сетих, че е мой дълг да навестя болния шейх на калхураните. Та слязох.

Ханнех и Шакара все още седяха в аркадата. Серирът[32] обаче беше отнесен.

— Днес ми е невъзможно да заспя — казах. — Ето защо, за жалост, не мога да сдържа обещанието си. Надявам се, до довечера да се поуморя.

Те се спогледаха. Шакара остана сериозна. Ханнех обаче се засмя с цялото си лице и каза:

— Не можеш да заспиш, сихди? С какво се занимава през цялото това дълго време?

— Кое време? — попитах наставнически. — Та нали е минало най-много един час!

— Един час? Значи ти наистина не знаеш, че си спал цяло денонощие?

Гледай ти картинка, както казваме ние при нас в Запада! Но при шейха на калхураните сега отидох с толкова по-голямо основание, ала естествено, след като отново ядох за двама души. Новият господар на Високата къща встъпваше в задълженията си, както изглежда, с цялото му достойнство! Шейхът на калхураните се намираше под най-добри грижи. Надяваше се в най-скоро време да се изправи. Спомена кръвния отмъстител само един-единствен път, но по начин, който говореше повече от всякакви думи.

След това тръгнах да видя конете. Не се наложи да вървя много. Баркх и Асил бен Рих стояха в двора. Кара ги оседлаваше, за да излезе на езда. Със своя Гхалиб беше направил един упражнителен тур още в предобеда.

— Сихди, само да можеше да седнеш пак на седлото — каза той. — Погледни как те моли твоя Асил!

Враният действително го правеше много ясно. Танцуваше и с четирите крака и както и да заставах, се буташе така към мен, че стремето попадаше в ръката ми. Поведението му беше и забавно, и покъртително. За да доставя на коня една макар и кратка радост, вдигнах крак, стъпих на стремето и се метнах на седлото. Исках да направя само една бавна обиколка из двора, повече нищо. Но едва се намерих горе, бях вече извън портата, а докато се наведа да хвана висящата юзда, кажи-речи бях стигнал дуара. При това не чувствах нито болки, нито нещо друго, което да ме накара да сляза. Успях да постигна дори и нещо като притискане на бедрата. Седях доста стабилно и не се клатушках. Кара бързо ме бе последвал. Радваше се като крал на номера, който конят ми беше изиграл.

— Той много-много не ти се церемони, сихди! — ухили се той. — Колко далеч ще се осмелиш да яздиш?

— Нека видим — отговорих. — Но само ходом. Чувствам се съвсем добре. Да, дори сякаш седлото ми е съхранявало старата сила и тя сега се влива в мен. Странно!