Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
— Срещна ли някого?
— Не, никакъв човек. Също така не вярвам някой да ме е видял. Когато се натъкнах на вчерашната диря на кервана на смъртта, видях за свое удивление, че беше двойна. По-точно казано водеше отново назад. Персийците бяха прекарали нощта в планината и после бяха яздили обратно към дома си.
— Ех, да можех да видя следите!
— Нямай кахър, ефенди! Аз от теб съм се научил как да чета такива дири. Видях, че хората бяха яздили в тръс. Пясъкът беше изхвърлен далеч назад, а стъпките отпред бяха много резки, но равни и леки. Ако животните бяха тежко натоварени като вчера, отпечатъците щяха да са по-дълбоки. Значи пушките бяха разтоварени на Джебел Адава. Реших да яздя нататък, но много предпазливо, защото не беше изключено хората, получили оръжията, все още да се намират горе. Но това опасение отпадна. С приближаването си забелязах един отряд ездачи, който току-що се бе спуснал и се отдалечаваше на запад, където се намират пасищата на таки кюрдите.
— При тях ли бяха пушките?
— Не. Аз останах прикрит, докато вече не можех да ги виждам, после поех нагоре. Нямаше как да се заблудя, следите ми показваха пътя. Но горе всичко беше така объркано и заплетено и толкова много отпечатъци се кръстосваха, че ми беше невъзможно да добия представа какво се е случило.
— Имаше ли дървета, храсти?
— Предостатъчно! В добавка открих големи руини, навярно от прастаро време. Във вътрешността им е бил запален лагерният огън. Старателно и навред търсих къде може да е скрит товарът, но всичките ми усилия бяха напразни. От дългото провиране наоколо се уморих и се огледах за някое сенчесто място, където да отдъхна за кратко. Много скоро го намерих. Изтегнах се и свирнах на коня да дойде. Докато пасеше, се загледах в стария мюрвер[35], който растеше до мен край четириъгълните колони. Беше кух. Дупката се намираше на приблизително две стъпки над земята. А после стана нещо, което ти толкова често си твърдял, сихди, а именно че няма случайност. И аз, наистина, не случайно, а под давлението на съвсем ясен подтик в мен бръкнах в дупката с чувството, че вътре е пъхнато нещо, което непременно трябва да видя. Схващаш ли го, ефенди?
— Да. Ти си бръкнал и си намерил кутията!
— Така е! Кой ми каза да го сторя?
— Не питай, а се задоволи с находката, която за нас е много, много по-важна, отколкото си мислиш! После още дълго ли остана в планината?
— Не. Веднага щом отворих кутията и видях съдържанието, поех обратно към къщи. Дойдох твърде късно за ядене и се нахраних след другите. Като попитах за теб, чух, че все още спиш. Ето защо оседлах конете. Може би вечерта щях да мога да говоря с теб. Но тогава ти дойде. Не исках веднага да започна, а да те помоля да дойдеш с мен някъде настрани. Защото никой не биваше да види какво имах да ти покажа. Ама ето че ти възседна Асил и той незабавно отпраши. Бързо те последвах. Така стана, че сега се намираме тук.
— Сякаш всичко е било предвидено точно така! Трябва веднага да потеглиш.
— Накъде?
— Към Джебел Адава. Ако е възможно, не допускай да те видят по път. Вземи си кутията с аграфа. Пъхни я пак в кухото дърво и веднага препусни обратно.
— Защо всичко това, сихди?
— Сега няма време да ти обяснявам. Ще ти кажа по-късно. Мъжът, комуто принадлежи аграфът, не бива да заподозре, че е бил в наши ръце. Аз не вярвам, наистина, днес да отиде в планината, но искам да бъда сигурен. Сега тръгваш незабавно и след връщането си идваш веднага при мен, за да разбера дали си успял да изпълниш незабелязано заръката.
— Ама бива ли да те оставя, сихди? Ще можеш ли сам да яздиш до къщи?
— Ладията нали идва. Ходи-и-джуна иска, както виждам, да пристане при нас. Така че няма да бъда сам.
Той прибра кутията, метна се на Баркх и препусна тъкмо когато лодката удари в брега.
— Ще позволиш ли, ефенди, да те обезпокоя за няколко мига? — попита учителят по пеене, докато слизаше; другият остана да седи с греблата.
— Ти не ме безпокоиш — отговорих. — За мен е по-скоро радост, че ще седнеш отново при мен. Настани се!
Той седна с думите:
— Идвам по една много важна работа. Имах причина да говоря с теб, без някой да забележи, че те посещавам във Високата къща. Тъкмо размишлявах как да подхвана нещата и те видях да минаваш покрай мен с коня. Веднага отидох до лодката, за да дочакам тук връщането ти. Но стана много добре, че слезе тук и не продължи нататък.
35
Мюрвер (тур.) — бъз — б.а.