Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
Тя не показа и най-малка следа от смущение, докато едно европейско момиче, изненадано в същото занимание, сигурно щеше да скочи и да побегне. С други думи, тя беше разпуснала дългите си, тежки, черни плитки и сега решеше с гребен обилието от коси.
— Не се безпокой, Шакара! — казах. — Тук аз не съм кюрд и нито европеец.
— Европеец…? — Погледна ме въпросително. После я осени разбиране. — При вас позор ли е за жените да оправят пред очите ви своите коси?
— Позор не, наистина, но не и чест. Нашите жени показват косите си само в изкусно подредено състояние.
— Изкусно подредено? — усмихна се тя. — Значи при вас този порядък не е естество, а изкуство? Може така да е правилно, не разбирам.
Колко просто и непринудено прозвуча това изказване! Колко ведро и безгрижно ме гледаше! И как несмутимо продължи своето занимание! Отправих очи към руините, без да продължа на първо време разговора. Не се долавяше никакъв полъх. Владееше дълбока тишина и само… какво всъщност беше това? Докато Шакара редеше косата ми, се чуваше онзи високо пращящ своеобразен шум, който възниква при прескачане на електрически искри. Тя забеляза бързото движение на главата ми и попита:
— Искаш нещо да кажеш ли, ефенди?
— Всъщност не, но винаги ли така пука косата ти, когато я решиш?
— Да. Често и много по-високо.
— Откога?
— Откакто се помня.
— Познаваш ли и други хора, при които възниква същият шум?
— Само един човек, а именно Марах Дуримех. Колкото често съм сплитала дългите й бели коси, винаги са се чували тези приятни звуци, а към ръцете ми сякаш прескачаха хиляди искри. Тя казва, че така трябвало да бъде, когато между тяло и душа не стои нищо чуждо. Това явление не ти ли беше известно, ефенди?
— Напротив!
— При мнозина?
— Не, само при един, при мен. Ето защо не съм можел да сравнявам и да потърся причните.
— Причината е животът, душата. Когато не е изнемощяла, тя има сила да покаже, че притежава жизнени способности.
— Как само говориш, Шакара!
— Как другояче да говоря? Чух го от Марах Дуримех, която е моя учителка, откакто съм родена. Тя много обича това пукане, дори го поддържа, грижи се за него, когато някой път намалее. Говори за него в приказките си за стари времена, когато хората не са знаели болести. Не ти ли е казвала за онзи неизвестен поет, който изгубил своята поезия и веднага разбрал за връщането й по това припукване? Това бил конят на небесната фантазия, верният жребец с искрометната грива, който не носел никого, освен своя търсещ далечната родина господар. Веднага щом този се метнел на седлото, за двамата имало само една обединена воля. Копитата отхвърляли време и пространство, черната опашка замитала миналото. Бързината на хода издигала нагоре пътеката. На твърда земя се обръщали веднага облаци, изпарения, мъгли, а препускането гърмяло и тътнело през етера нагоре, нагоре към ясната звездна страна. Летяла там гривата през кометни орбити, а всеки косъм пращял от силата, която произхождала от най-високото от всички слънца и затова служи само на най-извисените дарования. И когато се отворели отново дверите, водещи надолу към земния час, кон и ездач утолявали жажда от извора, бликащ от дълбината на тамошния живот, и се връщали пак в звездния зрак. Ездачът се загръщал леко в сребристото наметало, което месецът замятал върху неговите плещи, а гъстите му къдри се стелели на вълни от главата. Вятърът развявал тъмната грива, отнасяйки сякаш черни късчета строфи върху заристия фон на наметалото. А онази вълшебна сила, произхождаща от най-високото от всички слънца, прескачала в мисловно богатство като рой ярки искри от вълнистата грива на приказния кон към къдриците на поета и с искрист пукот се понасяла из всемира.
Говореше бавно и естествено, без всяка изкуствена приповдигнатост, като че този начин на изразяване си бе обичаен за нея. Бях учуден, да, повече от учуден. По-малко от картинния начин на изразяване, който е свойствен за Ориента, но повече от дълбочината и поетичната стойност на изразените от нея мисли. Какво мислене, виждане и усещане! Какъв богат, странен свят в нейната душевност! Какви съкровища носеше в себе си тя, която седеше така непретенциозно тук, на земята! Сега започна отново да събира в плитки разпуснатата си коса. Не гледаше към мен, ала въпреки това почувства спрения ми върху нея поглед, защото каза:
— Ефенди, ти ме изучаваш. Но по-добре ме питай, ако искаш нещо да знаеш! С удоволствие ще ти го кажа.
И аз побързах да се осведомя:
— Ти нарече Марах Дуримех своя учителка. Какво те е учила и по какъв начин го е вършила?