Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
Той скочи поривисто, дойде при мен, сграбчи ръката ми и извика с тон на щастие, на най-искрена радост:
— Сихди, благодаря ти! Знаеш ли какво ми подари с тези думи?
— Зная, Кара, теб самия! Досега ти беше частица от едно множество, но сега си личност, формирана личност. Досега за теб решаваха други, сега ти самият ще решаваш за себе си. Кажи, има ли други хора тук, които ти вдъхват недоверие?
— Да.
— Кои?
— Искаш да чуеш предположения?
— Не.
— Тогава нека проверя, преди да назова имена. Аз мога да храня подозрения, но да ги разпространявам, без да имам доказателства, би означавало да действам безразсъдно. А това Кара бен Халеф няма да стори! Така че засега за хора няма да говоря, но за вещи мога. Трябва да ти покажа нещо, което намерих. Не знам дали това са скъпоценни камъни или стъкло, но искрят като истински диаманти.
Той извади от вътрешния джоб на елека си една тясна ламаринена кутия, отвори я и ми я подаде. Съдържаше аграф за чалма със снопче червени конски косми, обгърнато от кух златарски тел, който преди поставяне се отваряше. Големи фасети обграждаха двете букви Са и Лам, над които бе поставен знакът за удвояване. Фасетите бяха от стъкло, но добре шлифовани и с бляскаво покритие от долната страна, така че при изкуствена светлина би следвало да искрят като диаманти. Тези аграфи по-рано са били носени на тюрбаните само от много високопоставени личности. Шахът и до ден днешен украсява по този начин при тържествени случаи своя агнешки калпак, но естествено с истински камъни. Имитацията, която държах сега в ръцете си, нямаше истинска стойност, беше един "театрален аграф", както биха казали у нас, но за мен от такова значение, че ме накара да надам вик на радост.
— Значи скъпоценни камъни? — попита по тази причина Кара.
— Не. Само стъкло, безстойностно стъкло, но въпреки това ти си направил находка, която едва ли би могла да се плати с пари. Как се добра до тази аграф, скъпи Кара?
— Работата стана на Джебел Адава[34]…
— Но тя не се намира тук, а на територията на кюрдите таки! — прекъснах го аз.
"Таки" означава "благочестив". Въпросните кюрди носят това име, защото по отношение вярата са много строги и с голяма категоричност твърдят, че единствено те ще достигнат Небето. Всеки човек с друго мислене бива разглеждан като достоен за проклятие еретик и е преследван безмилостно, с безсърдечна неумолимост.
— Да, но въпреки това аз бях горе — отвърна той.
— Кога?
— Днес.
— Знае ли вече някой за тази твоя находка?
— Не, само ти.
— Разкажи ми тогава и засега си мълчи пред другите!
— Вчера яздих на север, съвсем сам. В началото винаги вземах Тифл, но сега не го правя. Не мога да имам край себе си хора, които не ми харесват. Срещнах един малък керван на смъртта, все персийски шиити, натоварили камилите и мулетата си с ковчези.
— Керван на смъртта? Тук? Странно! Та тук няма кервански път, който да води надолу към Кербела или Мешхед Али!
— Това си казах и аз и ето защо хората ми се сториха съмнителни. Но когато приближих до тях, те ме нарекоха сунитско куче и заплашиха да стрелят по мен. Така че спрях и ги оставих да минат отдалеч край мен. Но конят ми стана нетърпелив и пое напред още докато минаваше последната камила. По тази причина приближих дотолкова, че можех всичко ясно да видя. Тя носеше четири ковчега, по два на страна. Единият се бе разцепил и бе вързан с въже, но така небрежно, че можех да видя съдържанието.
— Навярно не труп?
— Не. Вече ми беше направило впечатление, че керванът не разпространява ни най-малка миризма. Сега работата се изясни. Пушките все пак не вонят.
— Аха! Пушки! Хубаво ли ги видя?
— Да. Заблуда не беше възможна. Продължих да яздя, изпървом без да поглеждам назад, защото хората не биваше да забележат, че вниманието ми е събудено. Но когато се бях отдалечил достатъчно, свърнах зад една скала, за да мога да наблюдавам оттам това мнимо погребално шествие. След като бе изчезнало в далечината, яздих след него в продължение на може би два часа, докато прекосихме границата. Там то се отклони от досегашната посока и се насочи към Джебел Адава. Аз, естествено, го последвах, но така, че да не бъда забелязан. В подножието на планината има вода. Но животните минаха край нея и продължиха без забавяне нагоре по стръмния пущинак. Защо? С каква цел? Това бе загадка за мен и аз реших да проуча нещата. Но трябваше за момента да се откажа, защото денят бе почти отминал, а и не исках да предприемам нещо, без преди туй да съм говорил с теб. Прибрах се късно. Ти спеше. Заранта станах рано. Ти все още спеше. Тогава реших да действам самостоятелно и потеглих отново с Гхалиб.
34
Джебел Адава — Планина на враждата — б.а.