Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
Продължих да размишлявам. Тя не попита как е минала срещата ми с Мидори, какво е станало между нас. Струваше ми се, че разбирам защо, и нямах представа какво щях да кажа, ако ме беше попитала. Е, щяхме да имаме предостатъчно време за приказки, след като приключехме работата с Ямаото. В момента това само щеше да ни разсейва.
— Предполагам, че когато отида довечера в клуба, ще ми трябва някаква препоръка — каза Дилайла. — Помислил ли си по въпроса?
Този път имах преднина. Вече бях обсъдил това с Тацу.
— Уредено е. Преди две години при тях е работила французойка на име Валери Силбер. Сега тя живее в Париж. Срещнала си я в тамошен клуб, тя ти е разказала за „Шепот“. Идваш да провериш. Ако изглежда обещаващо и могат да ти помогнат за виза, готова си да опиташ.
— Искаш да им разправя тази история? Това е най-рехавото прикритие, за което съм чувала.
— Ще свърши работа. Моят познат от японското разузнаване намери парижкия й адрес, но каза, че за телефонния номер ще трябва здравата да се разрови. Щом той не може да го открие, никой няма да може.
— Ами ако вече имат номера? Може да поддържат връзка.
— Може би. Но така или иначе никой няма да я потърси спешно. А дори да я потърсят, кой ще каже дали наистина не е разговаряла с теб? Вероятно и тя самата няма да си спомни. Виж, дори някой да се накани да я потърси, работата ще свърши много преди това. Още около трийсет и шест часа, това е.
— Вероятно ще поискат да видят някакъв документ за самоличност. Паспорт.
По дяволите, не бях помислил за това. Твърде много работа ми се беше струпала.
— Не пътуваш под собственото си име, нали?
— Не.
— С френски паспорт?
— Да.
Искаше ми се да я попитам: „Тогава защо повдигаш въпроса?“
Вместо това казах:
— Значи можем да действаме.
— Но не си се сетил. Това ме кара да се питам какво още може да си пропуснал.
Извърнах се към нея.
— Ще ми кажеш ли какво те тормози наистина?
Ново мълчание.
— Цялата ситуация — призна тя накрая.
Исках да кажа: „Да, и мен“, но вместо това попитах:
— Имаш ли къде да отседнеш? Хотел?
— Не още. Едва успях да стигна навреме на аерогарата.
Колкото и да беше сприхава, исках да дойде при мен, но от оперативна гледна точка би било по-безопасно да се настани другаде. От друга страна, не исках да си помисли, че не я желая. А от още по-друга страна…
Господи, съвсем се обърках.
— Отседнал съм в „Хилтън“ в Шинджуку — казах. — Не е „Ла Флорида“, но върши работа. Ако искаш, можеш да отседнеш при мен.
Мълчание.
— Мисля, че би било по-добре да се настаня другаде — заяви накрая тя.
Бях готов да попитам: „В какъв смисъл по-добре? От лична или от оперативна гледна точка?“ Но благоразумно си премълчах.
— Разкажи ми за прикритието си — подканих я — и ще ти уредя резервация в подходящ хотел.
Тя се замисли.
— Живея в Париж — поде. — Непрокопсаният ми съпруг е умрял наскоро и ми е оставил само дългове. Търся начин да спечеля пари и искам да се откъсна от всичко свързано с предишния ми живот. Искам да сторя нещо вълнуващо, търся приключение. Когато съм чула за „Шепот“, мястото ми се е сторило точно каквото ми трябва.
Нямаше смисъл да питам за подробности. Вече я бях виждал в действие и знаех, че скоро всички лъжи ще бъдат грижливо обмислени и безупречно свързани.
— Тогава най-добре да отседнеш в „Льо Меридиен Пасифик“ в Шинагава. Логично е да избереш френска хотелска верига, а те са само две в Токио. Другата е в Одайба, малко далече от центъра. Хотелът в Шинагава не е лош. И се намира сравнително близо до мястото, където е отседнал Докс.
— Добре.
Извадих мобилния телефон и набрах информационната служба, която ме свърза с хотела. Попитах дали имат свободни места за днес и следващите пет вечери. Отговориха утвърдително. Обещах да се обадя пак и изключих.
— Имат стаи — уведомих я. — Просто кажи, че си направила резервация, и те ще решат, че се е затрила някъде. Никой няма да го направи на въпрос, щом има места. Би изглеждало странно, ако се появиш без резервация или ако я направиш половин час преди пристигането.
— Знам.
Хвърлих й поглед.
— Още нещо. Виж дали можеш да наемеш от хотела мобилен телефон. Онзи, който си ползвала във Франция, няма да работи тук. Бих ти купил, но…
— Знам. Трябва да импровизираме.
Дявол да го вземе, много беше докачлива. Е, по-добре да я дразня, изтъквайки очевидното, отколкото да пропусна нещо важно.
— Какво име ще използваш в хотела? — попитах.
— Лора Купфер.
— Купфер с „п“ и „ф“?