Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
Северно от входа на клуба забелязах строеж, предлагащ удобно място за наблюдение. Няколко часа гледах как служителите на клуба отварят вратите на скъпи лимузини, но не видях нищо повече. Все пак си струваше да имам известна представа за околностите. Когато приключих наблюдението към два след полунощ, бях измръзнал до кости.
Върнах се в хотела и спах шест часа, после хванах влака до аерогарата, за да посрещна Дилайла. Тя излезе от митницата, озърна се, но не ме забеляза веднага сред морето от лица, предимно японски. Беше облечена с джинси и черно кожено яке, а на рамо носеше кафява кожена пътна чанта. Косата й беше вързана на тила и не забелязах да си е сложила грим. Изглеждаше малко уморена, но иначе лъчезарна както винаги.
Известно време я наблюдавах тайно и усетих прилив на противоречиви чувства. Благодарност, че е готова да направи това за мен. Вина, че съм я помолил. Угризение, че се издъних и предизвиках тази каша. И объркване кого и какво изобщо желая.
Излязох от тълпата хора, очакващи приятели, роднини и делови партньори. Тя ме видя и кимна.
Спрях пред нея. Всеки път, когато се срещахме след раздяла, тя ме прегръщаше. Не и днес.
— Благодаря, че дойде — казах.
Тя кимна.
— Къде отиваме?
— Дай да нося това.
Дилайла ме остави да сваля чантата от рамото й, после си проправихме път през тълпите в чакалнята. Докато вървяхме, тя се оглеждаше и се запитах дали е по професионален навик, или просто любопитство към новите гледки и новата среда. Вероятно и двете.
— Имам ван в гаража — казах. — До Токио е около един час път с кола. По пътя ще ти обясня.
Озърнах се и видях, че ме гледа, но не успях да разчета изражението й.
— Била ли си тук преди?
Тя поклати глава.
— Веднъж посетих Китай. Никога не съм идвала в Япония.
— Тогава може би си струва да те разведа. Знам чудесни места.
Тя ме погледна.
— Но първо работата. Нали?
Стори ми се, че иска да ме предизвика. Предпочетох да не отговарям.
По пътя към Токио й разказах всичко. Разбира се, не какво стана с Мидори в нейния апартамент или какво изпитах там — това нито имаше връзка, нито щеше да ми помогне. Но описах всичко останало. Тя слушаше мълчаливо.
— Е, определено си бил доста зает, след като се разделихме — подхвърли, когато свърших.
— Може и така да се каже.
— Твоят приятел Докс трябва да ти е много верен, щом поема толкова рискове заради теб.
Коментарът не ми се понрави.
— Това е едната страна — възразих аз. — Но в Уаджима изкарахме много пари. Можеш да вземеш моя дял, ако искаш.
Нека сама да реши дали желае въпросът да бъде личен или професионален.
— Първо ще трябва да обясниш за какво ми плащаш.
— Мисля, че вече знаеш.
— Може би. Искаш да се представя като кандидатка за работа в клуба и да разузная отвътре.
— В общи линии така е.
— Ами ако наистина ме наемат? Ще имаш ли нещо против, ако спя с някого от клиентите?
Погледнах я.
— Разбира се, че имам. Ще си ми безполезна, ако не останеш в клуба.
Устните й изтъняха от гняв. Тогава се усмихнах и тя разбра, че я подкачам. Може би не постъпих добре, но трябваше някак да разредя напрежението.
Дилайла поклати глава и промърмори нещо на иврит. Добре, че не знаех езика. Отново се съсредоточих върху шофирането и след малко я зърнах как се завъртя на седалката, но бе твърде късно да сторя каквото и да било. Тя жестоко ме удари с юмрук по бедрото и аз изревах:
— Мамка му!
— Недей да си правиш майтап с мен — просъска тя. — Не ми е приятно.
— Дявол да го вземе. Просто се опитвах да разведря атмосферата.
— Тогава потърси друг начин.
В главата ми коварно изникнаха два-три остроумни отговора, но предпочетох да не ги изричам на глас. Няколко минути пътувахме мълчаливо. Разтривах бедрото си и мислех, че при първа възможност ще трябва да му сложа лед. Тя си знаеше работата и умееше да причинява болка.
Като виждах колко е раздразнена и отмъстителна, взех да се питам защо изобщо ми помага. Не бях подозрителен, поне не на професионално ниво. Бяхме преживели заедно твърде много премеждия, за да допусна, че представлява заплаха. Но все още не разбирах напълно защо е дошла.
Реших, че ако тя ме помолеше за помощ при подобни обстоятелства, нямаше да откажа. Защото така беше правилно. Защото държах на нея. Защото исках някой да разчита на мен. Може би и при нея бе същото.