Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
Наведох глава още малко и я целунах. Тя отговори на целувката, но не особено ентусиазирано. След малко се отдръпнах и я погледнах.
— Някой може да нарече това, което правиш, „смесени сигнали“ — каза Дилайла. Усмихваше се, ала гласът й звучеше напълно сериозно.
— Имам противоречив характер. Така твърдяха всички психолози в армията.
— Преди няколко минути бе готов да ме набиеш, забрави ли?
Поклатих глава.
— Не се отнасяше до теб. Беше за второто ти аз. А то не ме интересува.
— Откъде знаеш, че другото ми аз ще те заинтересува?
— Това, което видях досега, ми харесва.
Тя ме погледна.
— Може и да си прав. Възможно е да съм способна само да се преструвам.
— Жалко, ако е вярно.
— Ти си единственият, който го казва.
— Опитвам се да се поставя на твое място.
— Доста успешно.
— Докажи ми, че греша.
— Не съм сигурна, че грешиш.
Плъзнах очи по краката и гърдите й с престорена похотливост.
— Добре, ще взема второто аз.
Дилайла се засмя, после млъкна и ме погледна, също толкова дълго. След това се наведе напред и отново се целунахме.
Този път целувката беше по-хубава. В нея имаше някаква неувереност, колебливостта на примирието, усещането за нещо, което се движи бавно, но с огромна инерция.
Тя отвори устните си по-широко и езиците ни се срещнаха. Усещането отново бе колебливо: проучване, а не припряна атака, опитване на водата, а не стремглаво хвърляне.
Изтече минута, може би две и целувката стана по-непринудена, по-страстна, не толкова съзнателна, по-непреднамерена. Тя сякаш се разтопи, като че ли се подчиняваше на някаква сила, която се изплъзваше от властта ни. Опитах всички различни части на устата й, всяка преминаваше през съзнанието ми като образи, осветявани от светкавици: езика й, устните й, зъбите й, сладостното усещане за цялото, нов праг към онова прекрасно нещо, което представляваше Дилайла.
Тя захапа долната ми устна и я задържа за миг, после я пусна и полека се отдръпна. Спогледахме се. Дилайла се усмихна.
— Харесва ми вкусът ти.
— Да, и аз си мислех същото. Трябва да е от лафройга.
Одобрителният звук, който издаде, прозвуча като мъркане.
— Само отчасти. Другата част си ти.
Усмихнах й се.
— Екзотичният вкус на Ориента, а?
Дилайла се засмя.
— Просто ти.
Любихме се на леглото. По някое време шеговито поспорихме кой трябва да е отгоре, спор, който решихме, прибягвайки към проверка на всяка от въпросните възможности, наред с още няколко. Тялото й беше сочно и красиво и тя се движеше с опитност и ентусиазъм — това ми припомни самоувереността й, когато за пръв път я видях във фоайето на „Мандарин Ориентал“.
Използвахме презерватив — една от няколкото практични вещи, които носеше в чантичката си. Разумно. За съжаление в редките си мигове на истинска страст аз рядко съм толкова предпазлив, колкото би трябвало. Оправдавам се със следното: при всички куршуми и мини, от които съм оцелял, трябва да имам имунитет към полово предавани болести. Тъпо е, знам. Има по-голяма вероятност съдбата да задоволи вкуса си към иронии, като ме убие със СПИН или някоя друга неприятна болест.
После легнахме по хълбок с лице един към друг, отмаляло отпуснали глави върху сгънатите надве възглавници. Дилайла протегна ръка и прокара показалец по устните ми.
— Усмихваш се.
Повдигнах вежди.
— Ти какво мислиш, че ще се мръщя ли?
Тя се засмя. Думите й, поведението й, всичко ми се струваше съвсем искрено. Ала Дилайла си беше професионалистка. Ако пуснеше косата си, трябваше да допусна, че това е тактика, средство за постигане на конкретна цел. И все още не можех да бъда сигурен за мотивите й, за това какво можеше да се е опитала да направи в „Мандарин Ориентал“. Жалко, че подобни мисли трябваше студено да лежат на леглото помежду ни, ала какво да се прави.
— Как започна да се занимаваш с тази работа? — попитах я.
Дилайла сви рамене.
— Понякога и аз си задавам същия въпрос.
— Разкажи ми.
— Отговорих на една обява във вестника, точно като теб.
Зачаках. Нямаше смисъл да казвам нищо повече. Ако не искаше да говори за това, нямаше да го стори. Пак замълчахме. След малко тя поде:
— Бях мършава хлапачка, но когато станах на четиринайсет, тялото ми започна да се развива. Момчетата, а и мъжете започнаха да ме заглеждат. Не знаех точно защо го правят, обаче ми харесваше. Допадаше ми, че имам нещо, което те искат. Виждах, че това ми дава някаква власт.