Пътят на кралете (том I)

— Наблюдавах как се биеш — продължи Сил. — Почти не си го спомням. Спомените ми от това време са много неясни. Сякаш те гледам през буря.

Чакай малко. Това беше странно. Сил започна да го следва след отпадането му от армията. И тогава се държеше като истинско вятърно духче. Каладин се позабави и така спечели ругатня и камшичен удар от отговорника за пренасянето.

Пак започна да тегли. Мостовите, които работеха мудно, отнасяха бой с камшик, а онези, които тичаха бавно, биваха екзекутирани. По този въпрос армията беше много сериозна. Откажи да вървиш срещу паршендите, опитай да изостанеш след другите мостове, и ще бъдеш обезглавен. Всъщност обезглавяването беше запазено точно за това престъпление.

Мостовите можеха да бъдат наказвани по много начини. С налагане на допълнителна работа, бой с камшик, запор на заплатата. Ако някой извършеше нещо наистина лошо, овесваха го с главата надолу и оставяха Отеца на Бурята да реши съдбата му — връзваха го за кол или стена по време на буря. Но единственото действие, което веднага се наказваше с екзекуция, беше отказ да тичаш с моста срещу паршендите.

Посланието беше ясно. Тичането с моста може да те убие, отказът от това ще те убие.

Каладин и отрядът му вдигнаха тяхното дърво в купчината с други, после откачиха въжетата за влачене. Върнаха се в края на двора, където ги чакаха още дънери.

— Газ! — провикна се някой. Висок войник с черно-жълта коса стоеше в края на терена с мостовете, а зад него се бяха скупчили група окаяници. Това беше Лареш, един от войниците, отговарящи за разпределението на задачите. Водеше нови хора, които да заместят убитите мостови.

Денят беше ясен и безоблачен и слънцето печеше гърба на Каладин. Газ забърза да посрещне новодошлите. Случи се Каладин и другарите му да вървят в същата посока за следващия дънер.

— Жалко племе — каза Газ, като огледа новите. — Разбира се, ако не бяха такива, нямаше да са тук.

— Така си е — отвърна Лареш. — Десетимата отпред са контрабандисти. Знаеш какво да правиш.

Винаги имаше нужда от нови мостови и винаги се намираха достатъчно. Робите се срещаха често, но същото важеше и за крадците или другите закононарушители от обоза. Никакви парши. Бяха прекалено ценни, пък и паршендите имаха някакво родство с тях. По-добре беше на паршите, които работеха в лагера, да не се показват воюващите им братовчеди.

Понякога в отрядите попадаше и по някой войник. Това се случваше само, ако войникът стори нещо изключително лошо — например, да удари офицер. Деяния, които в много други армии се наказваха с обесване, тук завършваха с изпращане при мостовите. Предполагаше се, че ако оживееш след сто пробега с моста, ще те пуснат. Разправяха, че това се е случвало един-два пъти. Вероятно беше просто мит с цел да се даде на мостовите някаква надеждица за оцеляване.

Каладин и другарите му подминаха новодошлите със сведени погледи и почнаха да закачат въжетата за следващия дънер.

— Мост Четири има нужда от хора — каза Газ, почесвайки се по брадичката.