Пътят на кралете (том I)

Подсмихна се тъпо, все така вторачен в камъка пред себе си. Газ скоро щеше да дойде за тях и да ги прати да работят. Да чистят нужници, да метат улиците, да изгребват тор от конюшните, да събират камъни. Нещо, което да отклонява ума им от тяхната участ.

Още не знаеше защо воюват на тези проклети плата. Нещо във връзка с грамадните какавиди. Явно в сърцевината им имаше скъпоценни камъни. Но какво общо имаше това с Договора за Отмъщение?

Още един от мостовите — млад веден с червеникаво руса коса — легна наблизо и загледа дъждовното небе. Капките се събираха в ъглите на кафевите му очи и се стичаха по лицето му. Той не мигаше.

Не можеха да избягат. Военният лагер беше същински затвор. Мостовите можеха да отиват при търговците и да харчат нищожните си заплати за евтино вино или уличници, но не и да излизат от лагера. Периметърът беше сигурен. Отчасти причината беше да се държат настрани войниците от другите лагери — там, където се събираха различни армии, винаги възникваха съперничества. Но основната причина беше да не се допуска мостовите и робите да избягат.

Защо? Защо всичко трябваше да е толкова ужасно? Нищо нямаше смисъл. Защо да не пуснат по няколко души с щитове пред мостовете и да спират стрелите? Каладин беше попитал и му казаха, че щитовете биха забавили придвижването на мостовите прекалено много. Попита пак и му казаха, че ще го обесят, ако не си затваря устата.

Светлооките действаха сякаш цялата тази бъркотия е някаква голяма игра. В такъв случай правилата оставаха скрити от мостовите, точно както пешките на дъската не знаеха каква е стратегията на играча.

— Каладин? — обади се Сил, спусна се и кацна на крака му, като запази формата на момиче с дългата рокля, носеща се в мъглицата. — Каладин? Не си продумал от няколко дни.

Той продължи да зяпа отпуснато. Имаше изход. Мостовите можеха да идат в най-близката до лагера пропаст. Правилата го забраняваха, но стражите не обръщаха внимание. Това се смяташе за единствената милост, която мостовите могат да получат.

Никой не се беше върнал оттам.

— Каладин? — каза Сил, тихият й глас звучеше тревожно.

— Баща ми обичаше да казва, че на света има два вида хора — прошепна Каладин със стържещ глас. — Такива, които отнемат живот. И такива, които спасяват живот.

Сил посърна и сведе глава. Подобни разговори я объркваха; тя не беше добра в абстракциите.

— Някога мислех, че греши. Мислех, че има и трета група. Хора, които убиват, за да спасят. — Поклати глава. — Какъв глупак бях. Наистина има трета група, многобройна, но не каквато мислех.

— И каква? — попита Сил, приседнала на коляното му със сбръчкано челце.

— На хората, които съществуват, за да бъдат спасени или убити. Групата по средата. Които не могат да направят нищо, освен да умрат или да бъдат опазени. Жертвите. Такъв съм аз.