Величието на Франция

Когато Жан дьо Сиорак подаде знак с вдигане на ръка, Фожане, пръв, отляво в редицата на косачите, разстъпи крака, засече края на ливадата и косата му ядно засъска в омекналата от росата трева, като с един замах той отмяташе и равномерно пластеше целия откос от лявата си страна. Йона, който беше втори, го остави да вземе цял тоаз преднина и на свой ред засече ивица трева, след което съседът му отдясно, Фужерол, също го изчака да навлезе на тоаз в ливадата, преди да го последва. Навързването в дълбочина на косач за косач бе спазено до дясностоящия в редицата, който по този начин се оказа с осем тоаза назад от Фожане. Така всеки ясно виждаше пред себе си тясната ивица от ливадата, която му предстоеше да окоси, и не рискуваше нито да удари коса о опакото на косата на съседа си отляво, нито пък да остави неокосени бурени между своя и неговия дял.

Като първи отляво в редицата Фожане беше и водач на коситбата, защото определяше както ритъма, който останалите трябваше да спазват, така и почивките за заточване на косите, оповестявани от него с двукратно изсвирване с малък рог, овесен с връвчица на шията му. Побратимството го беше избрало да води коситбата не защото беше най-опитният от деветимата, а тъкмо напротив, защото не беше нито много силен, нито прекалено чевръст, тъй че всички да могат да го следват, без при това някой да наруши подредбата със забавянето си.

Самият той обаче далеч не тълкуваше по същия начин задачата, която му бяха поверили. Баща ми с усмивка твърдеше, че за Фожане сенокосът е часът на неговата слава и могъщество. Достатъчно беше човек да наблюдава лицето на дребничкия смугльо, когато надигаше рога и изсвирваше било два пъти за почивка, било три — за започване на работа, за да забележи какво значение отдаваше той на задълженията си. А да не говорим, че и обичаше да коси. Вярно, в ръцете му косата в никакъв случай не приличаше на играчка, както в лапите на Йона например. Напротив, Фожане бе цял усилие: то се излъчваше от кръста му, от ръцете, от извивката на тялото, от напрегнатите му къси крака, вкопали се здраво в земята, та да не би при навеждане тялото му да политне напред. Но това бе усилие пестеливо, пресметнато. Фожане се стараеше да не засича прекалено много трева наведнъж и да не ускорява ритъма, връщайки се в изходно положение след всеки откос. Усетеше ли признаци на умора, той надуваше два пъти рога и се възползуваше от заточването, за да си поеме дъх, като многократно прекарваше мокрия брус по двете страни на острието. Важно беше не да бърза, а да издържи докрай. Освен това Фожане знаеше, че поне засега водачеството му дава и значително предимство, тъй като призори тревата е мека и податлива, но два-три часа по-късно, когато слънцето й изпиеше росата, косенето й щеше да изисква много повече усилия, докато в същото време силите на косачите, цели плувнали в потта, стичаща се в очите им и по гърба, между плешките, щяха да са се поизчерпали. За този миг трябваше да предвиди и по-чести, а и по-продължителни прекъсвания с цел не толкова да се заточи острието, тъй като една коса никога не е достатъчно остра, колкото да си отдъхнат косачите.