Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
— Би трябвало да повикам принца — каза той замислено. — Но съм сигурен, че не знае нищо. Ибн Хайран не би си дал труд да сподели плановете си с глупак като него. Между другото, окото му още ли играе като на безумец?
Отново се възцари тишина. Явно каидът ибн Рухала таеше надежда, че някой друг ще отговори вместо него. Ала никой не наруши мълчанието и старият пълководец, свел глава така, че се виждаше само темето му, промълви:
— Уви, негово височество синът ви все още страда от този недъг, ваше величество. Ние се молим за него.
Лицето на Алмалик се изкриви в кисела гримаса. Той хвърли портокала и вдигна ръка. Пред подиума тутакси изникна робът, бърз и грациозен, и избърса с муселинена кърпичка сока от пръстите и устните на царя.
— Той изглежда нелепо — продължи царят, след като робът се отдръпна. — Също като безумец. Тази слабост ме отвращава.
Жената вече дори не се преструваше, че свири, а гледаше внимателно царя.
— Стани, ибн Рухала! — рязко изрече Алмалик. — Ставаш досаден. Остави ни.
Старият пълководец скочи на крака с готовност, която не му подобаваше. Лицето му беше поаленяло. Той направи нисък поклон и започна бързо да се оттегля заднишком към вратата, като и по пътя не преставаше да се кланя.
— Чакай! — спря го Алмалик разсеяно. Ибн Рухала застина приведен като някаква гротескна статуя. — В Рагоса търсихте ли?
— Разбира се, ваше величество. От самото начало. Цар Бадир от Рагоса беше първият, за когото се сетихме.
— А на юг? В Арбастро?
— Това беше второто, за което помислихме, ваше величество. Знаете колко трудно е да се изкопчат сведения от онези, които живеят под заплахата на онзи долен престъпник Тариф ибн Хасан. Но ние бяхме усърдни и безкомпромисни. По всичко личи, че по онези места никой не е чувал и виждал ибн Хайран.
Отново настъпи мълчание. Жената до подиума още държеше лютнята, но вече не свиреше. Нищо в стаята не помръдваше. Оцветената вода в големия алабастров шадраван насред залата като че ли също беше застинала. Само прашинките танцуваха в ослепителната слънчева светлина.
— Усърдни и безкомпромисни — замислено повтори царят и скръбно поклати глава. — Имаш трийсет дни да го откриеш, ибн Рухала, или ще наредя да те скопят и да те изкормят, а главата ти ще набуча на кол насред пазарния площад.
Всички като един си поеха дъх, но това като че ли се очакваше. Финалната сцена тепърва предстоеше.
— Трийсет дни. Да. Благодаря, ваше величество! Благодаря! — изломоти каидът. Това звучеше нелепо, глупаво, но никой не се сещаше какво друго би могъл да каже.
Мълчаливо както винаги муардите разтвориха двукрилата врата и каидът се оттегли заднишком, като не преставаше да се кланя. Вратата се затвори. Звукът отекна в тишината.
— Поемата, Серафи. Искаме да чуем стиховете още веднъж.
Алмалик беше взел нов портокал от кошницата и разсеяно го белеше.
Човекът, към когото се обърна, беше не особено талантлив и вече не толкова млад. Ценяха го най-вече заради декламаторските му умения и напевния глас, а не толкова заради собствените му творби. Той колебливо пристъпи напред иззад една от двайсет и шестте колони в залата. Моментът беше такъв, че едва ли някой би пожелал да бъде център на внимание. Още повече че тази „поема“ беше, както всички вече знаеха, последната вест до царя от човека, когото каидът безуспешно търсеше из цял Ал-Расан. При създалите се обстоятелства Серафи ибн Дунаш би предпочел да е всякъде другаде, но не и там, където беше.
За щастие беше трезвен — нещо, което рядко му се случваше. Разбира се, алкохолът беше забранен на ашаритите, но същото важеше и за джадитските и киндатските жени, за момчетата, танците, нерелигиозната музика и редица храни. Серафи ибн Дунаш вече не танцуваше и разчиташе това да му се зачете пред ваджиите, ако решат да го упрекнат в разпуснатост.
Ала в този момент не ваджиите го плашеха. В Картада на цар Алмалик по-страшни бяха ръцете на светската власт. И тези ръце сега лежаха отпуснати на коленете на царя, който чакаше декламацията на Серафи. Стиховете не бяха ласкателни и царят беше озлобен. Всички предзнаменования бяха лоши, както и да ги погледнеш. Поетът нервно се прокашля и се приготви да започне.
Но кой знае защо, робът с кошницата портокали избра точно този момент, за да се доближи до подиума, застана точно между царя и Серафи, после коленичи пред Алмалик. Серафи не виждаше лицето му, но всички останали в залата забелязаха потресени, че чертите на царя се изопват в безкрайно изумление.