Конспирация за Короната

са все крадци и пияници. Стражата в Медфорд не ги иска по улиците си, а аз не ги ща по нашите.

Стоящ зад скитника мъж грабна шапката му, разкривайки сплъстена

черна коса и заострени уши.

– Мръсен малък елф – каза Дрейк, – откъде си взел мангизите?

– Казах да го оставиш, Дрейк – настоя Хал.

– Мисля, че ги е откраднал – заяви Дрейк и изтегли кинжал от колана

си.

Невъоръженият елф стоеше страхливо застинал, очите му прескача-

ха между заплашващия го мъж и вратата на странноприемницата.

– Дрейк? – каза Хал в по-нисък и сериозен тон. – Ще го оставиш на

мира или, кълна се, няма да стъпиш вече тук.

Дрейк измери с поглед Хал, който бе значително по-едър и държеше

касапски нож.

– Ако искаш да го дириш из горите после, твоя си работа. Но тук ня-

ма да позволя боища – Дрейк прибра кинжала. – Хайде, върви си – каза

Хал на елфа, който внимателно мина покрай мъжа и се измъкна през вра-

тата.

– Това наистина ли беше елф? – запита удивен Майрън.

– Те са мелези – отвърна Ейдриън. – Повечето хора не вярват, че още

съществуват чистокръвни елфи.

– Съжалявам ги – каза Албърт. – По време на империята са били ро-

би, знаеше ли това?

– Ами всъщност… – подхвана Майрън, но спря, щом видя лекото

поклащане на главата на Ройс и изражението на лицето му.

137

Конспирация за Короната

– Защо ги съжаляваш? – попита Олрик. – Не са били по-зле от вила-

ните и крепостните, които имаме днес. И сега са свободни, нещо, което

крепостните не могат да кажат.

– Виланите са свързани със земята, наистина, но те не са роби – поп-

рави го Албърт. – Те не могат да бъдат купувани и продавани; семейст-

вата им не биват разкъсвани и не са отглеждани като добитък и пазени

в кошари или осакатявани за удоволствие. Чувал съм, че правели това с

елфите; и да, те са свободни сега, но пак не им е позволено да бъдат част

от обществото. Не могат да намерят работа и току-що видя какво им се

налага да изтърпят, само за да си вземат храна.

Изражението на Ройс бе по-хладно от обичайното и Ейдриън знае-

ше, че е време да смени темата.

– По вида му не личи – рече той, – но Албърт е аристократ. Виконт.

– Виконт Уинслоу? – каза Олрик. – От кое имение?

– За съжаление никое – отвърна Албърт, преди да отпие голяма глът-

ка пиво. – Прадядо ми, Харлан Уинслоу, загубил семейната земя, когато

изпаднал в немилост пред краля на Уоррик. Макар че, ако трябва да съм

честен, не е била нещо кой знае какво. Доколкото съм чувал, каменист

къс при река Бернум. Крал Етелред го нагълта преди няколко години.

Ах, какви истории ми е разправял баща ми за дядовите изпитания

и премеждия, опитвайки се да живее с вината на безземлен аристократ.

Татко наследи малко пари от него, но ги разпиля в усилията си да претен-

дира, че все още е богат благородник. Аз лично нямам проблем да забра-

вя гордостта си, ако това ще напълни стомаха ми – Албърт присви очи. –