Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
Влакът навлезе в предградията на Кайро малко преди шест сутринта. Срещата му е Мохамед Тауба, детектива, който водеше разследването по случая на Икбар, беше чак в девет, така че трябваше да убие почти три часа. Затова вместо да стигне с влака до центъра, слезе в Гиза и взе маршрутка до Паилпт ал-Симам, селото, в което беше израснал.
Това беше третото му посещение, откакто се беше изселил преди тринайсет години. Като дете си представяше, че винаги ще живее тук. След смъртта на Али обаче и тази на майка му, която беше последвала малко след това, селото вече не му се струваше същото. Всяка улица му напомняше за нещастието, всяка къща, всяко дърво. Не би могъл да остане тук и да понесе огромната празнота и загубата. Затова беше приел назначението в Луксор и се беше преместил да живее там. Другите два пъти, когато беше идвал, поводите бяха погребения.
Слезе от маршрутката на едно оживено кръстовище, погледна Хеопсовата пирамида, скрита наполовина от утринната омара, и пое по главната улица. Чувстваше се едновременно напрегнат и развълнуван.
Мястото се беше променило доста от детството му. Тогава беше най-обикновено село — няколко дюкянчета и къщи в подножието на платото Гиза под безмълвния поглед на Сфинкса.
Сега, с разрастването на туристическия бизнес и неуморимото напредване на западните квартали на града, селото вече не беше същото. Улиците бяха пълни с магазини за сувенири и старите кирпичени къщи бяха отстъпили място на множество безлични бетонни постройки. Той се разходи сред тях — някои му бяха познати, други не — без да е сигурен защо е дошъл. Просто знаеше, че трябва да види селото си. Мина покрай предишния си дом, или по-скоро покрай мястото, където беше навремето — къщата отдавна беше съборена и на мястото й се издигаше четириетажен бетонен хотел — с изглед към обора за камили, където с брат му бяха работили като деца. От време на време срещаше познати и се поздравяваха. Но поздравите бяха повече любезни, отколкото топли, далечни, в някои случаи дори хладни. Едва ли трябваше да се изненадва, като имаше предвид случилото се с Али.
Остана близо час, обзет от все по-силна меланхолия; чудеше се дали не беше сгрешил, като дойде, след което си погледна часовника, излезе от селото и тръгна през пясъците към платото. Слънцето вече беше изгряло, омарата се беше разнесла и пирамидите се виждаха съвсем ясно. Той ги погледа известно време, след което тръгна наляво към стръмния варовиков склон срещу Сфинкса, където се намираше гробището.
Долната част на гробището беше равна, край украсените гробове растяха кипариси и евкалипти. Близо до склона земята ставаше стръмна, гробовете ставаха по-прости и неподдържани, без зеленина, която да ги крие от стихиите, като бедно предградие в края на богат град.
Именно към тази част на гробището се изкачваше сега Халифа, провирайки се между плоските правоъгълни гробници, докато не стигна до два гроба в горния край на ограденото място — две очукани каменни плочи без никаква украса с изключение на камъните, циментирани в горния им край, с по два избледнели реда от Корана, изписани с боя отгоре. Гробовете на родителите му.
Той коленичи пред тях, целуна ги, първо този на майка си, след това на баща си, и прошепна по една молитва за двамата. Постоя малко със сведена глава, изправи се и бавно, сякаш краката му изведнъж бяха натежали, тръгна нагоре по склона към най-високата му част, където оградата беше паднала и по земята бяха насипани боклуци и животински изпражнения.
В този ъгъл имаше само един гроб, забутан точно до стената, като изолиран от другите. Беше още по-прост от тези на родителите му, най-обикновен правоъгълник от евтин цимент без стихове от Корана. Спомни си как трябваше да се моли на духовниците да му разрешат да го разположи тук; как го беше направил с двете си ръце посред нощ, за да не го види никой от селото; как беше плакал, докато беше работил. Господи, как беше плакал!
Коленичи до гроба, наведе се и долепи бузата си до хладната му повърхност.
— О, Али — прошепна. — Братко мой, живот мой. Защо? Защо? Моля те, кажи ми защо?
Мохамед Абд ел-Тауба, детективът, който отговаряше за случая на Икбар, приличаше на мумия. Кожата му беше суха и сбръчкана, бузите му бяха хлътнали, а устните му бяха вечно застинали в нещо средно между гримаса и усмивка.