Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
От време на време, обикновено в събота сутрин, група момченца отиваха във фермата на Реймънд да го гледат как работи. Той им позволяваше да надничат през стъклените прозорчета на инкубаторите. Понякога ще се случи малките пиленца току-що да са се излюпили, да отърсват мокрите си крилца и да патрят неуверено наоколо. Тогава той разрешаваше на момчетата да вдигат покривалата на люпилата и да напълват ръцете си с жълтичките мъхнати пиленца, които издаваха звуци, напомнящи скърцането на стотици несмазани машини. Сетне децата отиваха при езерото и хвърляха трохи на тържествено плаващите патици. Но момчетата най-много обичаха да гледат как Реймънд умъртвява птиците. И колкото и да е чудно, тогава той слагаше край на закачките и ставаше много сериозен.
Вземаше някое петле и го окачваше за краката на дървената рамка. После прищипваше бясно биещите криле с телена щипка. Петлето започваше да врещи до бога. Копиевидният нож лежеше на сандъка до Реймънд, за да му е подръка. Как само се възхищаваха момчетата от този нож, от неговата страхотна форма и блясъка му, от острия му като игла връх.
— Хайде, петльо, с тебе е свършено — казваше Реймънд.
Тогава момчетата се струпваха досами него. С уверена, бърза ръка Реймънд хващаше главата на птицата и я принуждаваше да отвори човката си. Ножът се плъзваше светкавично по небцето, за да се забие в мозъка, и излизаше пак така светкавично. Крилете затреперваха и се мъчеха да се освободят от щипката. Шията се изпъваше и няколко секунди главата се мяташе насам-натам, после от върха на човката прокапваше кръв.
— Гледайте сега! — извикваше Реймънд.
Ръката му минаваше като гребен по гърдите и смъкваше всички пера. С още едно такова движение оголваше и гърба. Крилете вече не пърхаха така силно. Реймънд оскубваше и тях, като оставяше пера само на върховете им. След туй идваше ред на краката — по един миг за всеки.
— Виждате ли, всичко трябва да става много бързо — обясняваше той, без да прекъсва работата си. — За не повече от две минути. По-късно перата вече се скубят трудно.
После сваляше птицата от рамката, промушваше я два пъти с друг нож и изтърсваше дреболиите в тенджерката. Накрая обърсваше с кърпа окървавените си ръце.
— Гледайте! — крещяха момчетата. — Гледайте! Какво е това?
— Това е сърцето.
— Но то още мърда. Живо ли е?
— О, не — уверяваше ги Реймънд. — Петлето е умряло още в секундата, в която ножът е докоснал мозъка. Сърцето тупа още известно време, но птицата отдавна е умряла.
— А защо не ги колиш, както прави баща ми, чичо Реймънд?
— Защото така е по-чисто и става по-бързо, а и месарите предпочитат главите им да не са отрязани. Така, като ги продават, главата влиза в теглото на птицата. Хайде, петльо, ела насам! — И той вземаше друго петле от уловените.
Щом свършеше с умъртвяването, Реймънд обираше всички гуши от тенджерата и ги раздаваше на момчетата. После им обясняваше как да ги очистят и да си направят балони от тях. Той винаги беше много сериозен, когато говореше за работата си. И не даваше на момчетата да му помагат при убиването на птиците, макар че те много настояваха.
— Може да сбъркате и да не умерите мозъка — казваше той. — Тогава пилето ще го боли.
Госпожа Банкс много се смееше — с чист, звънлив смях, който говореше, че й е весело или дори че не чува какво й говорят. Тя се смееше одобрително на всяка казана дума и за да възнаградят тази отзивчивост, хората се стремяха да говорят смешни неща, когато тя се случеше наблизо. Щом свършеше домакинската си работа, залавяше се да копае цветната градина. „Тя е израснала на паваж, та затова обича толкова цветята“ — казваха съседките. Клио Банкс посрещаше със звучен смях гостите, които посещаваха фермата, и чуеха ли нейния смях, те също се разсмиваха. Весела жена беше Клио. В нейно присъствие хората се чувствуваха като у дома си. Никой не помнеше какво е казала тя по един или друг повод, но месеци след като чуеха смеха й, той оставаше в паметта им с най-тънките си интонации.