Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
Това значи е чувствал Дейви всеки път, когато Кметът го е удрял с Шума си.
Ударът с думи…
Той се състои само от думи…
Сякаш всички чужди думи се забиват в главата ти едновременно, сякаш целият свят крещи Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо и крясъкът изтръгва твоите собствени думи до последната, скубе ги с такава болка, сякаш скубе косата ти от корените и къса парчета кожа заедно с нея.
Блясък от думи и аз съм нищо…
Аз съм нищо…
Ти Си Нищо…
Падам на земята и Кметът може да прави с мен каквото пожелае.
Не искам да говоря за онова, което става после.
Кметът оставя неколцина войници да охраняват дома на изцелението, а останалите ме повличат обратно към катедралата, по пътя той не обелва нито дума, докато аз го умолявам да не наранява Виола, пълзя и го моля, и обещавам, и пищя и плача (млъквайте), кълна се, че ще правя всичко, което той поиска, само да не я наранява.
(млъквайте, млъквайте)
Когато стигаме, той отново ме връзва на стола.
И праща господин Колинс в града.
И…
И не искам да говоря за онова, което става.
Защото плача и повръщам, и го моля, и викам името й, и продължавам да го моля и ме е срам, толкова ме е срам, че дори не мога да го изкажа с думи.
А през цялото това време Кметът мълчи. Само крачи около мен, обикаля ме отново и отново, слуша ме как крещя, слуша ме как го моля.
И се вслушва дълбоко в Шума ми, скрит зад крясъците и молбите.
И аз си повтарям, че трябва да продължавам да крещя и да го моля на висок глас, само и само да скрия дълбоко онова, което тя ми каза, да запазя тайната, да не му позволя да я узнае. Повтарям си, че трябва да плача и да го моля колкото мога по-силно, за да му попреча да чуе тайната.
(млъквайте)
Така си повтарям.
Не искам да говоря за това какво се случва по-нататък.
(просто млъквайте, мътните ви взели)
Когато ме прибират в камбанарията, вече съмва, а кметът Леджър ме чака и макар че не съм в състояние нито да мисля, нито да действам, неволно се зачудвам дали и той не е изиграл някаква роля в цялата постановка, но неговата внезапна загриженост сега, ужасът, в който изпада, когато вижда състоянието ми, звучат напълно искрени в Шума му, толкова искрени, че аз просто лягам бавно на дюшека и наистина не знам какво да мисля за този човек.
— Въобще не влязоха да те търсят — казва кметът Леджър, седнал в краката ми. — Колинс само открехна вратата, хвърли поглед към леглото ти и ме заключи. Знаели са.
— Разбира се — отвръщам, заровил лице във възглавницата. — Знаели са, разбира се.
— Нямам нищо общо с тази нагласена работа, Тод — казва той, защото чете Шума ми. — Кълна ти се. Никога не бих помогнал на този човек.
— Просто ме остави на мира — отвръщам.
И той ме оставя.
Не спя.
Изгарям.
Изгарям от срам заради глупостта си, заради това колко лесно всъщност паднах в капана, колко лесно им беше да използват Виола срещу мен. Изгарям от срам, защото плаках, когато ме биха (млъквайте). Изгарям от болката от това, че отново я отделиха от мен, от болката, която нейното обещание ми причинява, от болката при мисълта, че не знам какво се случва с нея сега.
Не ме интересува какво ще правят с мен.
Най-сетне слънцето изгрява и аз разбирам какво е наказанието ми.
— Вложи малко ентусиазъм, кретенче.
— Затваряй си устата, Дейви.
Новата ни работа е да накараме диваците да работят по групи и да започнат да копаят основите за няколко нови сгради, които скоро ще бъдат издигнати на територията на манастира: те ще приютят диваците през зимните студове.
Наказанието ми се състои в това, че аз работя рамо до рамо със същите тези диваци.
Наказанието ми се състои в това, че сега командва само Дейви.
Наказанието ми се състои в това, че са му дали нов камшик.
— Хайде — обажда се пак той и замахва към мен. — Работи!
Извъртам се, цялото тяло ме боли още от нощес.
— Ако пак посегнеш да ме удариш, ще ти изтръгна гръкляна, ясно ли ти е?
Той се ухилва с всички зъби, Шумът му представлява един силен триумфален радостен вик.
— Много ми се ще да видя как ще го направиш, господин Хюит.
И после се разсмива.
Връщам се към лопатата си. Диваците от моята група до един се взират в мен. Не съм спал и пръстите ми замръзват на слабото утринно слънце, но не мога да се сдържа и им кресвам: