Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)
- Автор: Гиу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ростислав Петров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)». Краткое содержание книги:
Биргите бе най-красивото същество, виждано от Арн през живота му, с изключение, може би, на Шамсиин. Тя му се присънваше през нощта и той се събуждаше, оцапан със семенна течност. Започна да мечтае за нея и по време на работа през деня. Когато веднъж брат Гилберт му удари шамар за това, че не бе успял да изпълни правилно упражнението, той дори не разбра какво се бе случило.
Веднъж Биргите го помоли да й донесе някаква билка от манастира, която да мирише фантастично, и той предположи, че става въпрос или за лимонова мента, или за лавандула. Краткият въпрос, който зададе крадешком на брат Люсиен определи бързо избора му. Не знаейки какъв огън разпалва, брат Люсиен промърмори разсеяно, че всичките жени били сякаш побъркани по лавандулата.
Отначало Арн взимаше само тайно по няколко стръкчета със себе си. Веднъж, когато около тях нямаше никого, Биргите го целуна бързо по челото и той загуби напълно разсъдъка си. На следващия ден Арн взе вече цяла стиска лавандула, с която момичето веднага побягна към вкъщи, чуруликайки щастливо. А той гледаше след бързите й боси крака, под които хвърчеше пясък.
Именно в такъв вид — тъгуващ, с отсъстващ поглед и увиснало чене — видя своя млад ученик брат Ги. И на мечтите бе сложен край.
Защото едновременно с това силно обърканият брат Люсиен откри необяснимите липси в запасите от лавандула.
Арн бе наказан, като го оставиха две седмици на хляб и вода, при което първата от тях трябваше да прекара в самота, за да осъзнае греха си и да се моли. Понеже нямаше собствена килия и спеше заедно с останалите послушници, го настаниха в свободна килия в онази забранена част на манастира, в която живееха братята. Разрешиха му да вземе със себе си само Светото писание — най-стария и четен екземпляр — и нищо повече.
Можеше да разбере единия от своите големи грехове, но втория — не можеше. Колкото и да се опитваше, колкото и да молеше светата Дева за прошка.
Бе откраднал лавандулата — това бе нещо конкретно и ясно, защото тя бе твърде популярна стока извън пределите на манастира и брат Люсиен я продаваше изгодно. Арн просто бе сбъркал по отношение на онова кое бе gratia, тоест безплатно — като обучението на изкуството да се плетат мрежи — и онова, което носеше доходи — като мечовете на брат Гилберт или растенията на брат Люсиен, макар че някои растения също бяха безплатни, като например лайката.
Отец Хенри взе това под внимание. Въпреки че кражбата си оставаше кражба, тоест нечувано нарушение на устава на манастира, тя се бе случила поради младежко недомислие. Отец Хенри изслуша също така внимателно мнението на брат Ги за онова, което бе станало. Всичко приключи с присъда по адрес на брат Ги, защото се е отнесъл несериозно към заблудите на Арн. Той започна объркано да обяснява, че ако отец Хенри видел лично девойката, то всичко, случило се, нямало да му се струва толкова невероятно. Това брат Ги не трябваше да казва, в което скоро сам се убеди.
Вторият и по-тежък грях на Арн се състоеше в това, че бе изпитал изкушение. Ако бе брат, приет в ордена, то за наказание щеше да му се наложи да изкара половин година на хляб и вода и да работи, чистейки кухненските отпадъци и нечистотии.
Колкото бе лесно на Арн сам да осъзнае греха си, състоящ се в кражбата на лавандула — грях, който можеше да разбере искрено и без усилия, — толкова му бе трудно да проумее защо това да мечтае и тъгува по Биргите бе грях, който бе по-сериозен от кражбата. От това не можеше да се опази. Не помагаха нито власеницата, нито нощният студ в килията, нито твърдото дървено ложе без овча кожа или покривало. Лежейки, без да може да заспи, той я виждаше пред себе си. Ако му се удадеше да се унесе, сънуваше нейното луничаво лице с кафяви очи или босите й крака, бягащи бързо като на малка козичка по пясъка. Освен всичко останало, след като заспеше, тялото му се държеше по най-срамен начин. На сутринта, когато някой от братята, без да каже дума, оставяше в килията му ведро с ледена вода, той бе принуден да потопи преди всичко срама си в него.
И когато трябваше да се посвети на четенето на Светото писание, сякаш самият дявол откриваше пред него местата, които не трябваше да чете. Ориентираше се толкова добре в Библията, че се опитваше да отваря страниците наслуки, със затворени очи. И въпреки това се натъкваше на нещо подобно: