Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)
- Автор: Гиу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ростислав Петров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)». Краткое содержание книги:
— Разбира се, става дума за кръстоносните походи — отговори послушно Арн.
— Правилно! По време на кръстоносните походи обаче гине огромен брой сарацини, не е ли така? Следователно тогава не действа забраната за убийство. В такъв случай защо е така?
— Не действа, защото се случва винаги с благословията на римския папа — отговори предпазливо Арн.
— Така е, но това е формално доказателство, сине мой. Аз попитах защо?
— Защото трябва да си представим, че това е боголюбиво дело и че в това, да се опази за вярващите гроба Господен, има повече добро, отколкото зло има в убийството на сарацини — със съмнение в гласа се опита да обясни Арн.
— Така е. На верен път си — потвърди отец Хенри, кимвайки замислено. — Когато обаче Иисус е изгонил търговците от храма, нима той не е бил близо до това да ги убие?
— Така е, но може би благодарение на това, Той, преизпълнил се с гнева на своя Отец, чийто гняв се различава от нашия, човешкия гняв, е използвал точно толкова насилие, колкото е било необходимо. Той наистина е изгонил търговците от храма. Не му е трябвало да ги убива, точно както и брат Гилберт…
— Ето че пак се връщаме на същото — прекъсна го рязко отец Хенри, но зад строгата си маска се усмихна вътрешно на това, че на Арн внезапно и като цяло съвсем случайно му се бе удало да намери най-изчерпателния аргумент в полза на първоначалното си твърдение, че брат Гилберт е трябвало да приложи ограничено насилие или, казано по-просто, да действа като Иисус в храма. — Нима Иисус се е сърдил на воините? Проклел ли ги е за това, че са воини? — попита отец Хенри с приглушен глас.
— Доколкото знам, не… — замисли се Арн. — Това е като с монетата, дай кесаревото кесарю, а божието Богу… Нещо в този смисъл. И ми се струва, че в Евангелието на Лука, 3:14, е написано приблизително същото: „Питаха го тъй също и воини и казваха: А ние какво да правим? И рече им: никого не притеснявайте, не клеветете, и задоволявайте се с вашите заплати“. Ако само воините се държат като честни хора, след като са станали вече воини, то нали тогава няма нищо лошо в това да си воин?
— Така е! А какво правят воините?
— Убиват хора. Също като онези рицари, които дойдоха тук след писмото ти, отче. Рицарите и кралете обаче живеят в света на грешниците, така че какво общо имат с нас?
— Въпросът ти е много интересен, сине мой. Защото ти буквално питаш дали има ситуация, в която такива като теб или мен могат да убиват? Виждам, че изпитваш съмнения, и ще ти отговоря, преди да кажеш някоя глупост, за която после да се разкайваш. Има едно изключение. Поради милостта си нашият Господ смята, че не трябва да убиваме останалите божии деца — нито римските, нито датските воини. Има обаче един народ, върху който забраната на Господ не се разпростира, и аз си мисля, че можеш да се досетиш кой е той?
— Това са сарацините — отговори бързо Арн.
— Отново отговаряш правилно, защото сарацините са най-гнусният род, доведен на земята от дявола. Те не са хора, а дяволи в човешки облик, защото не се колебаят да набучват християнски бебета върху остриетата на копията си и да ги пекат над огъня, а след това да ги ядат. Те са известни със своето разпътство и неудържимо пиянство. Постоянно са овладени от содомитски грях и се съвокупляват с животни. Те са нищожества и всеки убит сарацин е угоден Богу, а онзи, който убива сарацин, извършва свещен акт и поради това пътят към рая е открит за него!
Отец Хенри са разпалваше все повече от гняв, в съответствие с описанията си на мерзостта на сарацините, а по време на разказа му Арн все повече се втрещяваше. Онова, което чуваше, не се побираше в съзнанието му. Той не можеше да си представи как тези мерзки твари ядяха печени християнски бебета, набучили ги върху остриетата на копията си. Не можеше да разбере как въобще тези дяволи можеха да имат човешки облик.
Бе му лесно обаче да разбере, че убийството на тези изчадия на ада е богоугодно дело, дори и за манастирското братство. Също така си направи извода, че съществува огромна разлика между датските разбойници, захванали се с грабеж, водещ до гибелта им, и сарацините. В единия случай заповедта „Не убивай!“ важеше без изключения;, а в другия — всичко бе наопаки.
Наистина, там, в Скандинавия имаше малко практическа полза от този прост и ясен извод.