Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Разбира се.
— Бихте ли му казали, че аз… Виждате ли, никога не са ме интересували хората, и все пак той винаги е бил човек, когото съм уважавал, но до днес не знаех, че онова, което съм изпитвал, е… че това е единственият човек, когото съм обичал… Просто му кажете, че ми се ще да мога — не, мисля, че това е всичко, което мога да му кажа… Вероятно ще ме осъди за това, че напускам… но псе пак, може и да не го направи.
— Ще му кажа.
Когато чу неясния, прикрит нюанс на болка в гласа му, тя се почувства толкова близо до него, че й се струваше невъзможно той да нанесе този удар, така че тя направи едно последно усилие.
— Господин Данагър, ако трябваше да ви моля на колене, ако трябваше да намеря някакви думи, които не съм намерила… щеше ли… има ли шанс да ви спра?
— Няма.
След миг тя попита безизразно:
— Кога напускате?
— Довечера.
— Какво ще правите с компанията? — тя посочи хълмовете пред прозореца. — На кого я оставяте?
— Не знам, не ме интересува. На никого и на всички. На който иска да я вземе.
— Няма да я продадете или да назовете наследник?
— Не. Че за какво?
— За да я оставите в добри ръце. Не можете ли поне да посочите наследник по ваш избор?
— Нямам избор. За мен няма значение. Искате ли да ви я оставя на вас? — той посегна за лист хартия. — Ще напиша писмо, с което да ви определя за единствен наследник. Незабавно, ако искате.
Тя поклати глава, отдръпвайки се неволно от ужас.
— Аз не съм мародер!
Той се разсмя и отблъсна листа.
— Виждате ли? Дадохте ми верния отговор, независимо дали го знаете или не. Не са притеснявайте за „Въглища Данагър“. Няма да има разлика — дали ще определя най-добрия наследник в света или най-лошия, или пък никакъв. Без значение кой ще ги поеме сега — дали хора или плевели; няма да има никакво значение.
— Но да си тръгнете и да оставите… просто да оставите… промишлено предприятие, сякаш сме в епохата на номади без земя или диваци, скитащи из джунглата!
Тя гледаше към угарката в дланта си сякаш беше бижу.
— Не знам… Не знам от каква полза ще ми бъде, освен че е доказателство… — тя се усмихна горчиво — за една моя лична тайна.
Тя стоеше, без желание да си тръгне, гледайки Кен Данагър така, сякаш вижда за последен път човек, който отива на място, от което няма връщане. Той отгатна това, усмихна се и протегна ръка:
— Няма да ви казвам сбогом — каза той, — защото ще се видим отново в не толкова далечното бъдеще.
— О — с нетърпение каза тя, задържайки ръката му над бюрото, — нима ще се върнете?
— Не. Вие ще ме последвате.
Над сградите в тъмнината имаше само слабо червено дихание, сякаш заводът спеше, но беше жив, с равномерния дъх на пещите и далечния пулс на конвейерите. Риърдън стоеше до прозореца на кабинета си, с ръка, притисната о стъклото — погледната в перспектива, ръката му покриваше половин миля сгради, сякаш се опитваше да ги задържи. Гледаше към една дълга стена от вертикални ленти, която представляваше комплекс от коксови пещи. Една тясна врата се отвори с кратко издихание на пламък и плоча кокс с червен отблясък се плъзна гладко навън, като филийка от огромен тостер. За миг спря, след това рязка пукнатина разцепи плочата и тя рухна в гондолата, която чакаше на релсите отдолу. „Въглища Данагър“, мислеше си той. Това бяха единствените думи в съзнанието му. Останалото беше чувство на самота, толкова необхватно, че дори собствената му болка изглеждаше погълната от огромната празнина.
Предния ден Дагни му беше разказала историята за напразния си опит и му беше предала съобщението на Данагър. Тази сутрин беше чул новините, че Данагър е изчезнал. През безсънната си нощ, сетне по време на стриктната концентрация при ежедневните си задължения, отговорът му на съобщението от Данагър непрекъснато се блъскаше из ума му — отговор, който никога нямаше да има шанса да произнесе.
„Единственият човек, когото някога съм обичал“ И това дойде от Кен Данагър, който никога не беше изразявал нещо по-лично от „Виж сега, Риърдън“ Мислеше си: защо допуснахме това да се случи? Защо и двамата бяхме осъдени — в часовете, когато бяхме далеч от бюрата си — на изгнание сред ужасни непознати, които ни накараха да се откажем от всякакво желание за почивка, за приятелство, за звука на човешкия глас? Мога ли сега да си върна дори и един час, прекаран в това да слушам брат си Филип, и да го дам на Кен Данагър? Кой ни е вменил в дълг да приемаме като единствена награда за работата си сивото мъчение на престорената любов към тези, които ни даряват единствено с презрение? Ние, които можем да топим скали и метали за целите си, защо никога не сме търсили онова, което искаме от хората?