Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Съжалявам, госпожице Тагарт. Не знам какво да направя.
Това беше открита, отчаяна молба.
— Не смея да ги прекъсна.
Дагни попита бавно, повелително, противно на етикета:
— Кой е с господин Данагър?
— Не знам, госпожице Тагарт. Никога не съм виждала господина преди — тя забеляза внезапната, твърда неподвижност в погледа на Дагни и добави: — Мисля, че е приятел от детинство на господин Данагър.
— О! — каза с облекчение Дагни.
— Дойде без предизвестие и поиска да види господин Данагър, каза, че това е среща, която господин Данагър му е определил преди четиридесет години.
— На колко е господин Данагър?
— На петдесет и две — каза секретарката и добави замислено, като нехайна забележка: — Господин Данагър е започнал да работи на дванайсет.
След още малко мълчание тя добави:
— Странното е, че посетителят не изглежда дори на четирийсет. Като че ли е човек на трийсет и няколко.
— Каза ли името си?
— Не.
— Как изглежда?
Секретарката се усмихна с внезапно оживление, сякаш щеше да произнесе ентусиазиран комплимент, но усмивката рязко изчезна.
— Не знам — с неудобство отговори тя. — Труден е за описване. Има странно лице.
Бяха мълчали дълго, а стрелките на часовника наближаваха три и петдесет, когато звънецът на бюрото на секретарката от кабинета на Данагър даде сигнал, че може да влезе. И двете скочиха на крака, секретарката се втурна напред с облекчена усмивка, бързайки да отвори вратата.
Когато влезе в кабинета на Данагър, Дагни видя страничната врата да се затваря зад предишния посетител. Чу как вратата с е затръшва, както и лекото звънтене на стъклото. Видя човека, който си е тръгнал, по отражението в лицето на Кен Данагър. Това не беше лицето, което беше видяла в съдебната зала, не беше лицето, което познаваше от години като въплъщение на неизменната, безчувствена твърдост — беше лице, което един двайсетгодишен младеж можеше само да се надява да има, но нямаше да може, лице, от което бяха премахнати всички следи от напрежение, така че набраздените бузи, набръчканото чело, посивялата коса — като мелодии, подредени наново, в нова тема — образуваха композиция на надеждата, готовността и лишената от вина ведрост: темата беше освобождение.
Той не се изправи, когато тя влезе — изглеждаше така, сякаш не се е върнал напълно в реалността и е забравил приличието, — но й се усмихна с такава проста благосклонност, че тя се улови как се усмихва в отговор. Осъзна, че това е начинът, по който всяко човешко същество трябва да поздравява другите — и притеснението й изчезна, изведнъж усети, че всичко е наред и че не може да има нещо, от което да се страхува.
— Как сте, госпожице Тагарт? — каза той. — Извинете ме, май ви накарах да ме чакате. Моля, седнете — той посочи стола пред бюрото си.
— Не ме притесняваше да чакам — каза тя. — Благодарна съм ви, че ми позволихте тази среща. Много исках да говоря с вас за нещо изключително спешно и важно.
Той се наведе над бюрото с израз, който показваше внимателна концентрация, както винаги правеше при споменаването на важни бизнес дела, но тя не говореше с човека, когото познаваше този й беше непознат, така че тя спря, несигурна в аргументите, които беше приготвила. Той я гледаше мълчаливо, сетне каза:
— Госпожице Тагарт, днес е такъв хубав ден — може би последният тази година. Има нещо, което винаги съм искал да направя, но за което никога не съм имал време. Нека се върнем заедно в Ню Йорк и да вземем едно от онези туристически корабчета около остров Манхатън. Да погледнем за последен път най-великия град в света.
Тя седеше неподвижно, опитвайки се да задържи погледа си в една точка, за да спре люлеенето на кабинета. Това беше Кен Данагър, който никога не беше имал личен приятел, никога не се беше женил, никога не беше посещавал пиеса или филм, никога не беше позволявал на когото и да е безсрамието да му губи времето за нещо, различно от бизнес.
— Господин Данагър, дойдох да говоря с вас по въпрос от жизнена важност за бъдещето на вашия и на моя бизнес. Дойдох да говорим за обвинението срещу вас.
— А, това ли? Не се притеснявайте. Няма значение. Оттеглям се.
Тя седеше неподвижно, без да чувства нищо, вцепенено, чудейки се дали това е чувството, което човек изпитва, когато чуе смъртна присъда, от която се ужасява, но никога не е смятал за възможна. Първото движение, което направи, беше рязко да обърне глава към страничната врата, после тя попита тихо, с устни, разкривени от омраза: