Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Адаир и роднините му бяха скитници, също както рода на Катарина и всички от кервана. Преди време били крепостни селяни на унгарски благородник, но той ги изоставил на произвола на бандитите. Те избягали от селото и оттогава живееха в каруците си. Отиваха там, където имаше селскостопанска работа. Копаеха канавки, грижеха се за посевите, вършеха всичко, което успееха да намерят. Унгарското и румънското кралство се биеха помежду си по онова време и по тези земи имаше твърде малко унгарски благородници, които да ги пазят от престъпници, а и тези, които бяха останали, не го правеха с огромен ентусиазъм.
От толкова отдавна бяха принудени да напуснат дома си, че Адаир вече не помнеше какво е да спиш на закрито нощем, да имаш дори най-малка сигурност. Братята му Ищван и Раду бяха бебета, когато семейството трябваше да тръгне на път, и нямаха никакви спомени от предишния по-щастлив живот. Адаир страдаше, че по-малките му братя не познават онези времена, но пък те изглеждаха по-щастливи по свой си начин от останалите и се чудеха на меланхолията на по-големите.
Странникът се появи изневиделица в периферията на сборището. Първото нещо, което Адаир забеляза, беше, че е много стар, жив труп, подпиращ се на бастуна си. Когато се приближи, му се стори дори още по-стар. Кожата му бе прозрачна и сбръчкана като презряла кайсия и осеяна с петна. Очите му бяха мътни, но въпреки това погледът му бе проницателен. Имаше дълга, гъста снежнобяла коса, вързана на плитка на гърба. Но най-впечатляващи бяха дрехите му — ушити по румънска мода и от скъп плат.
Който и да бе той, беше богат и макар и стар, не се боеше да влезе в цигански катун сам посред нощ.
Пресече кръга от хора и застана в центъра на сборището до огъня. Погледът му се плъзна по тълпата и кръвта на Адаир замръзна във вените му. Адаир не беше по-различен от другите момчета в кервана: необразован, мръсен, недохранен. Знаеше, че няма причина старецът да го отдели от останалите, но предчувствието му бе толкова силно, че щеше да скочи и да избяга, ако глупавата му младежка гордост не го беше възпряла. Не беше сторил нищо на стареца, защо да бяга от него?
Старецът оглежда мълчаливо известно време лицата на хората, огрени от меката светлина на огъня, а после се усмихна зловещо, вдигна ръка и посочи право към Адаир. След това се обърна към групата на по-възрастните. Всички вече се бяха укротили, не се чуваше музика и смях. Очите на цялото сборище бяха впити в странника, а след това се преместиха върху Адаир.
Баща му наруши тишината. Премина покрай братята и сестрите му, хвана Адаир за ръката и почти я измъкна от ключицата.
— Какво си направил, момче? — изсъска той с беззъбата си уста. — Не стой така, ела е мен! — и вдигна сина си на крака. — А вие, останалите, какво зяпате? Продължавайте да си разказвате истории и да си пеете глупавите песни!
И повлече Адаир настрани. Момчето усещаше как погледите на роднините му и на Катарина се впиват в гърба му.
Двамата се отдалечиха в тъмното и застанаха под едно дърво, където не можеха да ги чуят. Странникът ги последва.
Адаир се опита да се защити от бедата, която го бе сполетяла.
— Не знам кого търсите, но се кълна, че не съм аз. Сигурно ме бъркате с някого.
Баща му го зашлеви.
— Какво си направил? Да не си откраднал кокошка? Или картофи и лук от полето?
— Кълна се — повтори Адаир, притисна горящата си буза и посочи към стареца. — Не го познавам.
— Не оставяй виновната ти съвест да те подведе. Не обвинявам в нищо момчето — каза старецът на бащата на Адаир. Изгледа и двамата с презрение, все едно бяха просяци или крадци.
— Избрах сина ти да дойде да работи за мен.
Бащата на Адаир прие предложението с подозрение.
— И за какво ви е? Той не умее нищо. Работил е само по полята.
— Имам нужда от слуга. От момче със здрав гръб и яки крака.
Адаир усети, че животът му прави рязък и неприятен обрат.
— Никога не съм бил домашен прислужник. Няма да знам какво да правя…