Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Зар, хвърлен от шепата на съдбата пак в твоята компания, а? Бога ми! Толкова по-добре за тебе. Ти печелиш от това. Много съм изморен. Не ме буди рано.
Джон Баптист отвърна, че никой нямало да му пречи да си поспи колкото си иска и като му пожела лека нощ, духна свещта. Човек би очаквал, че след това италианецът ще започне да се съблича; но той стори тъкмо обратното и се облече от глава до пети, без да сложи само обущата си. Като се приготви, легна на леглото, хвърли върху си някаква завивка и все тъй с палто, завързано около шията, зачака края на нощта.
Събуди се, когато кръстникът на „Утринна зора“ надничаше към своя кръщелник. Той стана, взе си обувките в ръка, превъртя ключа в ключалката много внимателно и на пръсти се смъкна по стълбата. Нищо не помръдваше долу, там витаеше само мирисът на кафе, вино, тютюн и сиропи; дори малкото тезгяхче на мадам изглеждаше отблъскващо. Но той бе платил на мадам още предишната вечер и не желаеше да вижда никого — не желаеше друго, освен да си нахлузи обущата и торбата, да отвори вратата и да побегне.
Желанието му се сбъдна. Ни знак, ни глас се чу, като отваряше вратата; проклетата глава, увита в скъсаната кърпа, не надникна през горния прозорец. Когато слънцето бе извисило диска си над равната черта на хоризонта и вадеше искри от дългата права линия на калния път, ограден от опърпани дръвчета, едно черно петно се движеше по пътя и подскачаше между пламтящите локви с дъждовна вода и това черно петно беше Джон Баптист Кавалето, който бягаше от своя покровител.
Глава XІІ
Дворът на кървящото сърце
В самия Лондон, но по някогашния стар селски път към едно прочуто предградие, където в дните на Уилям Шекспир, драматург и актьор, е имало кралски ловни павилиони, макар днес там да няма вече друг лов освен за ловците на хора, се намираше Дворът на кървящото сърце. Мястото се бе променило много — и по вид, и по съдба, и все пак от някогашното величие личаха следи. Две-три масивни колони от комини и няколко големи тъмни стаи, запазили се някак да не бъдат преградени и надребнени до неузнаваемост, придаваха на Двора особен характер. Той бе населен с бедняци, намерили приют в увехналата му слава, тъй както арабите от пустинята опъват своите палатки сред повалените от пирамидите камънаци: но в Двора преобладаваше сантименталното семейно чувство, че той е нещо по-особено.
Напиращият град се беше като че подул заедно със земята под себе си и пръстта й около Двора на кървящото сърце беше подпухнала така, че за да стигне до него, човек трябваше да слезе по няколко стъпала, които нямаха нищо общо с първоначалния вход; излизаше се оттам през една ниска порта, в лабиринт от неугледни улички, които се въртяха и извиваха нагоре, докато най-сетне достигнат истинското равнище. В този край на Двора и над портичката се намираше фабриката на Дениъл Дойс, която често пулсираше тежко от ударите на метал върху метал като кървящо сърце от желязо.
Схващанията на Двора по въпроса за произхода на името му бяха разделени на две. По-практичните от живеещите там отстояваха преданието за някакво убийство; по-чувствителните и обитателите с въображение, включая всички от нежния пол, не отстъпваха от легендата за някаква млада дама от стари времена, затворена в своята стая от жестокия си баща, защото останала вярна на своята истинска любов и отказала да се омъжи за съпруга, който той й избрал. Легендата разправяше как тази млада девойка се появявала на прозореца зад решетките с една любовна песен на уста, чийто рефрен бил „Кървящо сърце, кървящо сърце, сърце обезкървено“, докато най-сетне умряла. Привържениците на убийството възразяваха, че рефренът очевидно бил скалъпен не от друг, а от една бродирачка на гергеф, стара мома и романтичка, която все още живееше в Двора. Но тъй като всички любими легенди обикновено водят началото си от някаква любов и тъй като хората, които се влюбват, са далеч по-многобройни от хората, които извършват убийства — което, да се надяваме, колкото и да сме лоши, ще бъде все така, докато свят светува, историята за „Кървящо сърце, кървящо сърце, сърце обезкървено“ процъфтяваше с огромно мнозинство. Ни една от двете партии не желаеше и да чуе историците, които държаха учени лекции в квартала и доказваха, че уж Кървящо сърце бил гербът на някакъв стар род, чиято собственост бил някога Дворът. И като знаем, че пясъчният часовник, който обръщаха от година на година, се изпълваше с все по-кален и по-едър пясък, кървящите сърца имаха достатъчно причини да бдят над единственото златно зрънце поезия, все още проблясващо в него.