Проклятието над Прогонващия духове

Удивено вдигнах поглед към него. Мама някога му бе написала писмо, което гласеше, че ще бъда най-добрият чирак, когото е имал, но на него не му се беше понравило тя да му казва това.

- Работи все така - продължи Прогонващия духове - и когато настъпи денят да се оттегля, ще съм сигурен, че оставям Графството в много добри ръце. Надявам се това да те накара да се почувстваш малко по-добре.

Прогонващия духове винаги се скъпеше на похвали и да го чуя да казва това, беше наистина специално преживяване. Предполагам, че просто се опитваше да ме ободри, но аз не можех да си избия от ума Алис и ямата, и се боя, че похвалата му въобще не помогна.

Онази нощ ми беше трудно да заспя, затова бях напълно буден, кога-то се случи.

Отначало помислих, че е внезапна буря. Разнесе се рев и фучене и цялата къща сякаш се разтресе и разтрепери, като че ли блъскана от мощен вятър. Нещо удари прозореца ми с ужасна сила и ясно чух пукот на стъкло. Разтревожен, коленичих на леглото и дръпнах завесите.

Големият вертикално отварящ се прозорец бе разделен на осем дебели, неравни стъкла, така че през тях и в най-добрите моменти не можеше да се види кой знае какво, но грееше полумесец и едва различих короните на дърветата, които се свеждаха и се гърчеха, сякаш армия разгневени гиганти люлее клоните им. А три от дебелите стъкла на моя прозорец бяха пукнати. За миг се изкуших да използвам връвчицата за повдигане на стъклата, за да вдигна долната половина на прозореца, та да видя какво става. После обаче размислих. Луната светеше, така че нямаше вероятност това да е истинска буря. Нещо ни нападаше. Можеше ли да е Изчадието? Дали ни беше открило?

После отнякъде точно над главата ми се разнесе шумно блъскане и звук като от разкъсване. Звучеше, сякаш някой удря силно по покрива, стоварвайки върху него тежки юмруци. Чух как плочите на покрива взеха да се разлитат и да се разбиват върху каменните плочи, които граничеха със западната морава.

Облякох се бързо и се втурнах надолу, вземайки по две стъпала наведнъж. Задната врата беше широко отворена и аз изтичах навън на ливадата, право в зъбите на толкова мощен вятър, че беше почти невъзможно да дишам, камо ли пък да пристъпя напред. Но въпреки това се заставих да продължа да се движа, правейки бавно крачка след крачка, мъчейки се да държа очите си отворени, докато вятърът блъскаше като с юмрук по лицето ми.

На лунната светлина различих Прогонващия духове, застанал на половината път между дърветата и къщата, с черния му плащ, който се развяваше и плющеше на свирепия вятър. Беше вдигнал тоягата си високо пред себе си, сякаш готов да парира удар. Стори ми се, че ми отне цяла вечност да стигна до него.