Проклятието над Прогонващия духове
- Автор: Дилейни Джозеф
- Серия: Хрониките Уордстоун #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-214-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Проклятието над Прогонващия духове». Краткое содержание книги:
Том Уорд се завръща в ново зловещо приключение, от което ще настръхнете... Сърцата дори на най-безстрашните читателеи ще заблъскат в гърдите. С удоволствие ще потънете в тази страховита история.
Прогонващия духове и неговият чирак, Томас Уорд, се борят с мрака. Избавят графството от вещици, призраци и богърти. Сега имат някои недовършени дела в Прийстаун. Дълбоко в катакомбите на катедралата дебне създание, което Прогонващия духове така и не е успял да победи; сила, толкова зла, че цялото графство е заплашено да бъде покварено от него. Изчадието!
Докато Томас и Прогонващия духове се готвят за битката на живота си, става ясно, че Изчадието не е единственият им враг. Инквизиторът е пристигнал, търсейки онези, които си имат работа с мрака, за да ги хвърли в тъмница - или по-лошо...
Може ли Томас да победи Изчадието сам? Виновна ли е приятелката му Алис в магьосничество? И ще успее ли Прогонващия духове да избяга от катакомбите на Инквизитора?
Послушно го пъхнах в джоба си.
- Сега ме последвай - каза мама. - Имам и друго за теб.
От тона на гласа й и странното й държание се досетих накъде сме се запътили. Оказах се прав. Носейки месинговата поставка със свещта, тя ме отведе горе в личния си склад, заключената стая точно под таванското помещение. Сега в тази стая не ходеше никой, освен мама. Дори и татко. Бях ходил с нея няколко пъти като малък, макар че вече почти не го помнех.
Изваждайки един ключ от джоба си, тя отключи вратата и аз я последвах вътре. Стаята беше пълна с кутии и сандъци. Знаех, че тя идва тук веднъж месечно. Не можех да предположа какво прави.
Мама влезе в стаята и спря пред големия сандък най-близо до прозореца. После се взря настойчиво в мен, докато се почувствах доста смутен. Тя ми беше майка и я обичах, но със сигурност не бих искал да съм неин враг.
- Ти си чирак на господин Грегъри от близо шест месеца, така че си имал достатъчно дълго време да видиш сам разни неща - каза тя. - А досега мракът те е забелязал и ще се опитва да те открие и обсеби. Така че си в опасност, синко, и за известно време тази опасност ще продължи да расте. Но запомни това. Ти също растеш. Растеш бързо. Всеки дъх, всеки удар на сърцето ти те прави по-силен, по-смел, по-добър. Джон Грегъри се бори срещу мрака от години, подготвяйки пътя за теб. Защото, синко, когато станеш мъж, тогава ще е ред на нечестивия мрак да се страхува. Тогава ти ще бъдеш ловецът, а не плячката. Именно затова ти дадох живот.
Тя ми се усмихна за пръв път, откакто бях влязъл в стаята, но това беше тъжна усмивка. После, като повдигна капака на сандъка, вдигна нагоре свещта, за да видя какво лежи вътре.
Дълга сребърна верига с изящни брънки проблесна ярко на светлината на свещта.
- Измъкни я - рече мама. - Аз не мога да я докосна.
Потръпнах при думите й, защото нещо ми подсказа, че това е същата верига, която бе приковавала мама към скалата. Татко не беше споменал, че е била сребърна - изключително важен пропуск, защото сребърната верига се използва за оковаване на вещици. Тя е важен инструмент в занаята на един гонител на духове. Нима това значи, че мама е вещица?
Може би вещица-ламия като Мег? Сребърната верига, начинът, по който беше целунала татко - всичко звучеше много познато.
Измъкнах веригата и я претеглих в ръцете си. Беше фина и лека, по-качествена от веригата на Прогонващия духове, с много повече сребро в сплавта.
Сякаш досетила се какво си мисля, мама каза:
- Знам, че баща ти е разказал как се срещнахме. Но винаги помни това, синко. Никой от нас не е нито изцяло добър, нито изцяло лош - всички сме някъде по средата, - но във всеки живот идва момент, когато правим важна стъпка, било то към светлината или към мрака. Понякога това е решение, което вземаме в ума си. Или може би е заради някой специален човек, когото срещаме. Заради това, което баща ти направи за мен, аз стъпих в правилната посока и затова съм тук днес. Тази верига сега принадлежи на теб. Така че я прибери и я пази на сигурно място, докато ти потрябва.
Намотах веригата около китката си, после я пъхнах във вътрешния си джоб, до писмото. След като свършихме с това, мама затвори капака и аз я последвах навън от стаята, като изчаках, докато заключи вратата.
Долу взех пакета със сандвичи и се приготвих да си вървя.
- Дай да погледна тази ръка, преди да тръгнеш!
Протегнах я и мама внимателно развърза конците и дръпна листата. Изгарянето, изглежда, вече зарастваше.
- Това момиче си разбира от работата - каза тя. - Това й го признавам. Сега остави раната да се проветрява и след няколко дни ще заздравее напълно.
Мама ме прегърна и след като й благодарих още веднъж, отворих задната врата и излязох навън в нощта. Почти бях прекосил полето, отправяйки се към оградата на имота, когато чух някакво куче да лае и видях една фигура да се отправя към мен през мрака.
Беше Джак и когато се приближих, видях на светлината на звездите, че лицето му е разкривено от гняв.
- За глупав ли ме мислиш? - изкрещя той. - А? На кучетата не им отне и пет минути да ги намерят!
Погледнах кучетата, и двете - свили се страхливо зад краката на Джак. Те бяха кучета за работа и не бяха мекушави, но ме познаваха и бях очаквал някакъв поздрав. Нещо ги беше изплашило здравата.