Злокобен танц
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Злокобен танц». Краткое содержание книги:
Обоулър обаче използвал и трети номер на въображението, когато създавал своите радио драми и с това се връщаме при Бил Нолън и неговата затворена врата. Когато вратата се отвори, казва той, ние виждаме триметровото насекомо и умът ни, чиято способност да визуализира далеч надхвърля всякаква техника, отдъхва с облекчение. Човешкият ум, макар и послушен (какво все пак е лудостта за здравия разум, ако не бунт на ума?), е учудващо песимистичен, а често направо морбиден.
Понеже не е прекалявал с описателния диалог (както например създателите на „Сянката“ и „Светая светих“), Обоулър е могъл да насочи тази естествена склонност на ума към морбидното и песимистичното, за да създаде някои от най-потресаващите ефекти, на които са подлагани ушите на масовия слушател. Днес насилието по телевизията строго се осъжда (и кажи-речи приключи с „Недосегаемите“, Питър Гън и лошите стари трилъри от шестдесетте).
Що се отнася до ранните озвучени филми, появили се почти четиридесет години, след като Мелие създава своите революционни фантазийни филми и прокарва идеята за „специалните ефекти“, някои аудио ограничения също налагали снимането с неподвижна камера. Докато работела, камерата издавала силен тракащ звук. Единственият начин да се преодолее този проблем, било да се сложи камерата в звукоизолирана кабина със стъклена витрина. Преместването на камерата, означавало преместване на кабината, а това означавало загуба на време и разход на средства. Но шумната камера (един проблем, който очевидно не притеснявал Мелие) не била единствената причина. Пак опираме до умствената нагласа. Ограничени от похвата на неподвижната камера, много режисьори на по-ранните филми откриват, че са неспособни да измислят нови творчески идеи. Всичко е ясно и точно изобразено — с очите си виждаме пролятата кръв. Това е присъщо на този формат и е част от художествената реалност.
Обоулър изобщо не е пестил кървищата и насилието, но при него те са били само загатнати. Истинският ужас не се е разигравал пред камера, а на екрана на въображението. Най-добрият пример откриваме в епизод, със заглавие, сякаш взето от комиксите на Дон Мартин: „Денят на един зъболекар.“
В началото на историята главният герой, зъболекар, тъкмо се кани да затваря в края на деня. Сестрата му казва, че го чака още един пациент, Фред Хаузман.
„Казва, че случаят е спешен“, обяснява сестрата.
„Хаузман“, сопва се зъболекарят.
„Да.“
„Фред?“
„Да… познавате ли го?“
„Не, съвсем не“, отговаря зъболекарят привидно спокойно.
Оказва се, че Хаузман е дошъл, защото доктор Чарлз, който е работил в този кабинет преди това, се е рекламирал като „Безболезненият зъболекар“, а Хаузман, макар да е бивш футболист и борец, се ужасява от зъболекари (което е вярно за повечето от нас и Обоулър отлично го е знаел).
За първи път Хаузман е притеснен, когато докторът го закопчава с колани за стола. Той протестира, но зъболекарят обяснява със съвсем спокоен глас (и ние всички подозираме каква е причината да звучи толкова спокойно, все пак кой звучи по-нормално от опасния лунатик?!), че за да бъде безболезнена процедурата, пациентът трябва да е напълно неподвижен.
Следва пауза, в която чуваме щракването на катарамите, стягащи коланите.
Здраво.
„Ето“, казва зъболекаря с меден глас. „Сгушен като буболечка в черга. Странен израз, не мислите ли. Вие не сте буболечка, нали? Май ми приличате повече на любовчия, така ли е?“
Опааа, обажда се морбидното малко човече в главата ни. Изглежда горкия Фред Хаузман не го чака нищо добро. Ама съвсем нищо.
Нещата наистина тръгват на зле. Като говори с все същия приятен, разумен глас, зъболекарят продължава да нарича Хаузман „любовчия“. Оказва се, че Хаузман е съсипал репутацията на момичето, което по-късно станало съпруга на зъболекаря. Очернил името й из целия град. Зъболекарят открил, че Хаузман ползва услугите на доктор Чарлз и купил кабинета на колегата си, като решил, че рано или късно Хаузман сам ще дойде при него. Ще се върне при своя „безболезнен зъболекар“.
И докато чакал, се погрижил да снабди стола си с коланите. Които очаквали само Хаузман.
Разбира се, тази история се отказва от претенции за реалистичност от самото начало, но пък същото може да се каже и за „Бурята“ на Шекспир (бива си го сравнението, а?). Но в този ключов момент на слушателя изобщо не му пука, а самият Обоулър никога не се е тревожил особено за достоверността на историите си. Като всички най-големи автори на ужаса се е интересувал единствено от ефекта върху публиката и по-точно се надявал историята да ги цапардоса като тухла. И напълно го е постигнал с „Денят на един зъболекар“.