Тайните на Марсилия
- Автор: Зола Емил
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Тренев & Тренев
- ISBN: 954-06-0039-1
- Переводчик: Александра Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Марсилия». Краткое содержание книги:
Нещастникът, здраво вързан за стълба, беше с панталон и риза от сиво платно. Главата му беше покрита с каскет, чиято козирка закриваше очите. Бе свел глава упорито надолу, сякаш да скрие лицето си, обърнато към пристанището; нито веднъж не вдигна чело да погледне към ширналото се пред него свободно и щастливо море.
Когато отново се взря в наказания, Мариус бе обзет от съмнение. Почувства облекчение. Мъжът изглеждаше два пъти по-едър от брат му. Впрочем добре познаваше Филип и знаеше, че брат му никога не би стоял със сведена глава и би счел за чест да отвърне на омразата на тълпата с омраза. Все пак Мариус продължаваше да изпитва безпокойство: тревожеше го тази наведена глава и му се искаше да различи по-ясно чертите на осъдения.
Около младежа тълпата продължаваше да крещи, да отправя гневни и иронични думи.
– Ей, я си вдигни главата, мерзавецо!
– О, няма да я вдигне, страхува се.
– Ето го най-после укротен. Ръцете му са вързани и вече няма да може да краде.
– Мислите ли?... Та той без малко не открадна и помилването си.
– Да, да, богати и благочестиви хора се опитаха да го отърват.
– Ако беше някой беден нещастник, нямаше да се намерят толкова защитници.
– Но кралят твърдо заяви, че за мошениците от всички класи ще има еднакво наказание.
– О, той е добър крал!
– Ехе, Дъглас, мошеник, жалък лицемер, крадец такъв, вече няма да можеш да разиграваш комедиите си, приятелю; вече няма да ходиш в църквите и да се молиш на добрия дядо Господ да те пази във фалшификациите ти!
Мариус въздъхна. Виковете, които чу, най-после му показаха кой бе мъченикът. И той позна Дъглас, видя бледото и мазно лице на бившия нотариус. Но дълбоко в себе си мислеше за брат си и си казваше, че той може би също щеше да понесе злорадството и освиркването на тълпата.
Множеството продължаваше да шуми.
– Разорил е повече от петдесет семейства. Малко му е каторгата...
– Да, точно така, трябва да го свалим оттам и да го убием, като минава оттук.
– Гледайте колко е самоуверен там горе!
– Това не е нищо за него, трябваше да го вържат за краката с главата надолу.
– А! Ето го палача, който ще го отвърже. Да ги настигнем!
Наистина Дъглас заслиза по платформата. Качи се на малка открита каруца, впрегната с един кон, която трябваше да го откара в затвора. В този момент тълпата бе тласната напред. Народът се втурна към нещастника, за да го освирка или може би за да го убие. Но войниците обграждаха каруцата и конните полицаи разпръсваха разгневените хора.
Мариус за последен път погледна осъдения с дълбоко съчувствие. Разбира се, този човек бе много виновен, но голготата на срама, на която се възкачваше, го правеше по-скоро обект на състрадание, отколкото на гняв. Младежът оставаше подпрян на магазинчето. Гледаше отдалечаващата се каруца, когато дочу разговора на двама работници до него.
– Ще дойдем пак следващия месец. Знаеш ли, ще изложат оня, дето отвлече едно момиче... Ще бъде още по-забавно.
– О, да! Филип Кайол. Познавах го, голям юначага... Ще трябва да разберем точно деня, за да не пропуснем зрелището... Голям шум ще се вдигне.
Работниците отминаха. Мариус стоеше блед и смазан. Тези хора имаха право: след един месец бе ред на брат му. Помисли си, че случаят му бе дал възможност да присъства на целия позор, който Филип трябваше да изтърпи. Сега знаеше какви страдания го очакваха. Виждаше брат си на мястото на Дъглас и си представяше какво ужасно унижение щеше да изпита. Някаква тревога го накара за дълго да остане със затворени очи. Ушите му бучаха: виждаше Филип на платформата, чуваше смеха и проклятията на тълпата.
12
Както стоеше подпрян на стената на магазинчето, с наведени към земята очи, силно развълнуван от видяното, Мариус почувства нечия ръка, която приятелски го потупа по рамото.
Повдигна глава и видя пред себе си Совер.
– Ей, млади приятелю, какво правите тук? – извика той с гръмогласен смях и посочи към платформата. – Имате вид, сякаш вас ще вържат на стълба.