Тайните на Марсилия

Любовната история на цветарката беше съвсем обикновена. Най-напред бе обичала Филип с неговата красива фигура и енергично лице с онова заслепление, което подтиква младите момичета да изберат красивите младежи, онези, които имаха хубава външност, но не и душа. Но ранена от безразличието на любовника на Бланш, разбрала най-после суетния му характер, тя строго осъди поведението му. Именно в този момент се оказа насаме с Мариус. Тази интимност все повече ги сближаваше.

Любовта им бе плод на добротата. Грозен за очите, Мариус бе станал красив за сърцето. В началото Фин бе видяла в него само отчаян приятел, на когото трябваше да помогне. Бе поела по братски половината от неговата мисия, тласкана донякъде от любовта към Филип и много повече от естествената си потребност да помага на хората. Бе станала съучастничка на Мариус и тяхната обща идея за освобождение все повече ги обединяваше. Така чувството им се засили, те започнаха да се обичат, отдавайки всичко от себе си. Живееха с обща надежда, работеха за една и съща кауза.

Именно осъществяването на това дело бе направило Мариус красив, изключителен човек; превърна се във влюбения принц, за който си мечтаят всички млади момичета. От този миг лицето на Мариус се преобрази за нея. Видя го в цялата красота на искрената му и нежна природа. Би се учудила, ако някой кажеше, че любимият ѝ е грозен.

Мариус още чуваше вика на приятелката си, вик на обич, който казваше: "Ти си красив и аз те обичам!". Той не смееше да говори от страх да не пропъди толкова прекрасния и нежен сън.

Фин продължаваше да се усмихва смутено.

– Не ми ли вярвате? – продължи тя само за да каже нещо, без много да разбира какво говори.

– Не, вярвам ви! – гласът на Мариус бе тих и дълбок. – Имам нужда да ви вярвам... Когато ви нямаше, гласът на вълните ми прошепна една тайна... Не зная какво тази вечер се крие в небето и морето, но говорят с толкова нежен глас, че развълнуваха сърцето и душата ми. Почувствах щастие, за което не знаех... Искате ли да ви кажа тайната, която вълните ми прошепнаха на ухото?

– Да – промълви развълнувана цветарката.

Ръката ѝ потръпваше.

Мариус се наведе още повече и с тих глас прошепна плахо:

– Вълните ми казаха, че ви обичам.

Падаше здрач, по-сив и тържествен от всякога. Застиналото тъмносиньо море заспиваше със спокойна и тежка въздишка. Вечерният бриз носеше свежи и солени изпарения, които се надигаха над водата в падащата нощ. Настана пълна тишина.

Какъв прекрасен час за любовно признание! Успокоеното ог-ромно море излъчваше божествена нежност и лъчезарно спокойствие. Вълните се плискаха в крайбрежните скали, приспивайки задрямалия бряг. Силният полъх на страстта се носеше от все още топлата земя. Огромното море сякаш повтаряше нежните думи на Мариус.