Тайните на Марсилия
- Автор: Зола Емил
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Тренев & Тренев
- ISBN: 954-06-0039-1
- Переводчик: Александра Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Марсилия». Краткое содержание книги:
Фин пристигаше и двете девойки се качваха в стаичката, затваряха се вътре, дълго си говореха и изплакваха болките си. Прозорецът оставаше отворен. В далечината, на фона на синьото морско кадифе, се появяваха бели платна – вестоносци на надеждата.
Всеки път се проливаха сълзи за едно и също нещо, казваха се познатите мъчителни и трогателни слова.
– О, колко тежък е животът! – мълвеше Бланш. – Мислех цял ден за часовете, прекарани с Филип сред скалите на Жомгард и Енферне. Трябваше да се хвърля в някоя пропаст...
– Защо все плачете и съжалявате? – утеши я нежно Фин. – Вече не сте момиченце, предстои ви да станете майка. За бога, мислете за настоящето, не живейте с едно минало, което никога не може да се поправи... Ще се разболеете, ще убиете детето си, ако продължавате така.
Бланш трепереше.
– Да убия детето си? Не ми казвайте това. Детето трябва да живее, за да изкупи грешката ми... Ах, Филип го знаеше много добре, казваше ми, че му принадлежа завинаги. Напразно се отричах и се опитвах да залича спомена за него. Гордостта ми бе сломена. Поддадох се на една любов, която ме изпълва с угризения и ме измъчва. А ето че днес обичам Филип както никога досега, независимо от угризенията и отчаянието...
Фин мълчеше. Искаше ѝ се Бланш да е по-силна и да посрещне храбро предстоящото майчинство. Но госпожица Дьо Казалис си бе останала същата клета и слаба душа, която нищо друго не умееше, освен да плаче. Цветарката си обещаваше да действа, щом дойде моментът.
– Ако знаехте само – продължаваше Бланш – колко страдам, когато ви няма! Чувствам в себе си Филип, който ме измъчва: оживява чрез детето ми, винаги го нося в сърцето си и непрекъснато ме упреква за клетвонарушението ми... Непрекъснато е пред мен, около мен, вътре в мен. Виждам го върху сламеника в килията, чувам стенанията и проклятията му... Бих искала да съм безчувствена. Тогава бих живяла спокойно.
– Хайде, успокойте се – съветваше я Фин.
Пред толкова силна мъка думите на утеха често оставаха безсилни. Девойката присъстваше с известна боязън на отчаяните сцени. Наблюдаваше нещастната любов на Бланш подобно на лекар, който изследва някаква странна и жестока болест. Казваше си: "Ето как страда и в какво се превръща човек, който не обича вярно".
Един ден, обзета от поредната криза на отчаяние, Бланш се загледа втренчено в приятелката си и попита с болка в гласа:
– Вие сигурно ще се ожените за него, нали?
Фин не разбра веднага.
– Не крийте нищо от мен – продължи Бланш. – Предпочитам да зная всичко. Вие сте добро момиче, ще го направите щастлив и аз предпочитам да е ваш съпруг, отколкото да търси любовта на леките момичета в Марсилия... Когато умра, кажете му, че винаги съм го обичала.
След това девойката се разрида. Цветарката нежно я хвана за ръце.
– Умолявам ви, мислете като майка, не като любовница. Ако е възможно, забравете всичко в името на детето си... Впрочем успокойте се. Аз никога няма да се оженя за Филип, може би ще бъда негова сестра...
– Сестра ли? – учуди се госпожица Дьо Казалис.
– Да – отговори Фин с божествена усмивка и си помисли за Мариус. – Аз обичам и съм обичана.
Тя сподели за любовта си, успокои я, разказа ѝ за Мариус.
Бланш слушаше за нежните чувства на Фин и плачеше със сълзи на облекчение. От тази вечер още по-силно заобича Фин. Сега, като си мислеше за Филип, се тревожеше по-малко. Отдаде се изцяло на мисълта за детето. Истинската, предана и щедра любов на нейната приятелка проникваше в сърцето ѝ.
Понякога Фин заварваше в малката къща абат Шастание. Свещеникът носеше на Бланш утехата на религията. Подкрепяше я, като ѝ говореше за небето, изтръгваше я от земните изкушения. Би желал госпожица Дьо Казалис да влезе в манастир, защото разбираше, че в светския живот за нея вече не може да има щастие; щеше завинаги да остане вдовица, а беше слаба по душа, за да живее сред хората.
Но клетият свещеник не беше много сведущ по сърдечните дела. Бланш предпочиташе да си поплаче с Фин, да говори за Филип, отколкото да слуша проповедите на абат Шастание. Старецът обаче откриваше понякога у нея по-дълбоки чувства и девойката го гледаше учудено, обзета от желание да проникне в спокойния свят на отеца. Би искала да падне на колене, да остане така завинаги, потънала в екстаз, който би я освободил от всичките ѝ нещастия. Така малко по малко ставаше такава, каквато би трябвало да бъде – Божия слугиня – една от онези светици, които светът е наранил и които се възнасят на небето след смъртта си.