Тайните на Марсилия
- Автор: Зола Емил
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Тренев & Тренев
- ISBN: 954-06-0039-1
- Переводчик: Александра Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Марсилия». Краткое содержание книги:
– Да... – усмихна се Фин. – Вълните са много бъбриви... Но дали ви казаха истината?
– О, да – извика той, – самата истина!... Сега го чувствам, скъпа приятелко! Обичам ви от месеци... Ах, колко ми е леко след това признание! Ето какво ми липсваше толкова дълго: когато заставах пред вас, обземаше ме някаква нежност, дълбоко в себе си чувах неясни гласове, но не можех да разбера какво точно ми говореха. Днес мълчанието на тази скала ми помогна да чуя тези гласове, които крещят, че ви обичам.
Фин слушаше усмихната думите на Мариус. Мракът ставаше все по-синкав и загадъчен.
Младежът се поколеба за миг. А после попита смирено и тихо:
– Нали не ми се сърдите за това, което казах? Зная много добре, че не ме обичате.
– Нищо не знаете – отговори Фин с внезапна нежност. – Боже, колко сте нерешителен! Вече повече от месец отговорът ми е готов.
– И какъв е той?
– Попитайте вълните! – засмя се отново цветарката.
Протегна ръце на Мариус, който започна да ги целува като луд. Беше нощ; глухият стон на морето звучеше сладостно в тъмнината. Младият мъж се наведе към девойката и я целуна по устните. Започнаха да си бъбрят като влюбени, като малки деца. Колко спомени от миналото, колко планове за бъдещото! Гласовете им звучаха като музика, която ги галеше, и те не спираха да говорят, за да чувстват дъха на другия в лицата си. Бяха безкрайно щастливи в тъмнината; в безкрая, който се разтваряше пред тях.
– Хайде да се оженим, след като брат ти бъде освободен – предложи Фин. – Най-напред трябва да помогнем на Филип.
При името на Филип Мариус потръпна. Бе забравил за брат си. Тъжната действителност го стресна. Цели два часа бе живял в блаженство и ето че сега се опомняше.
– Филип... – промълви той сломен. – Да, трябва да мислим за Филип. О, Господи, ще свърши ли щастието ми? Ти обичаш брат ми, нали? Имай милост, кажи ми истината.
Фин не отговори и се разрида. Думите на Мариус разкъсваха сърцето ѝ. Младежът настоя отчаяно. Тогава цветарката извика:
– Обичам те, защото си добър, защото можеш да обичаш... Виждаш добре, че не бих могла да обичам Филип.
В думите ѝ имаше такова искрено чувство, че Мариус най-после разбра. Притисна девойката в пламенна прегръдка. Изпитваше само угризение.
– Ние сме щастливи – въздъхна той – и... егоисти. Докато се наслаждаваме тук на свободния въздух, Филип се задушава в затвора... А ние още не знаем как да го спасим...
– Не, ще успеем! – извика Фин. – Ще видиш колко смел е човек, когато обича и е обичан.
Останаха мълчаливи, хванати за ръце. Морето продължаваше да пее приспивната песен за любовта им. Върнаха се в Марсилия под обсипаното със звезди небе, изпълнени с младежка надежда и нежност.
10
Бланш плачеше денонощно. С идването на есента меланхоличните пейзажи избледняваха, ставаше все по-студено и мрачно. По морето преминаваха бурни вълни, то стенеше все по-силно. Над мрачната голота на водата и брега се ширеше пустото небе. Земята се отрупваше с окапали листа... Тъгата, която се носеше из въздуха, последните следи на лятото изпълваха с безнадежност всичко около Бланш така, както бе пълно с отчаяние сърцето ѝ.
Госпожица Дьо Казалис живееше уединено в къщичката на морския бряг. Разположена само на няколко минути път от селцето Сент Анри, тя стоеше самотно над морето, което се разбиваше в скалите под прозореца. Бланш по цели дни гледаше и слушаше прибоя, чиито равномерни удари сякаш успокояваха страданията ѝ. Това беше единственото ѝ развлечение. Следеше с поглед огромните пелени от пяна, които се разбиваха в скалите. Изпълненото ѝ с мъчителна болка същество се успокояваше от ведрата и монотонна водна шир.
Понякога вечер, придружена от гувернантката си, тя слизаше на брега на морето и сядаше върху някоя скала. Свежият нощен вятър гасеше огъня, който я изгаряше. Оглушена от воя на вълните, тя забравяше в мрака за всичките си нещастия и се връщаше обратно едва когато студът проникнеше чак до костите ѝ.
Измъчваше я винаги една и съща мисъл, която присъстваше ежечасно и ежеминутно. И в нощния хлад, и в дневния зной, сред безкрая на небитието, Бланш мислеше за Филип и за детето, което носеше.
Фин бе нейната утешителка. Ако цветарката не бе склонила да я навестява в неделните следобеди, горкото момиче щеше да се поболее от отчаяние. Чувстваше непреодолима нужда да сподели тревогите си с някоя добра душа. Самотата я ужасяваше, защото, когато останеше сама, я обземаха натрапчиви угризения.