Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Да, момчето ми, ти обичаш майка си — повтори след мен тя и ме притисна силно до гърдите си.
И тъй Учения прокурор изчезна. Тогава бях шестгодишен.
После се появи Магната, който беше кльощав, плешив и се задъхваше по стълбите.
— Защо татко Рос пухти, когато се качва по стълбите? — питах аз.
— Ш-ш шт! — отвръщаше майка ми. — Тихо, момчето ми!
— Кажи защо, мамо!
— Защото татко Рос е болнав, момчето ми.
После Магната умря. Не изтрая дълго.
Тогава майка ми ме даде в едно училище в Кънектикът, а тя замина зад океана. Когато се върна, доведе със себе си друг мъж, който беше висок и строен, носеше бели костюми, пушеше тънки дълги пури и имаше тънки черни мустачки. Това беше Графа, а майка ми — Графинята. Графа седеше в стаята при гостите, усмихваше се непрекъснато, но почти не говореше. Хората го гледаха под око, а той ги гледаше право в очите и им се усмихваше, разкривайки под тънките черни мустачки най-белите зъби на света. Когато нямаше гости, той свиреше по цял ден на пианото, а после излизаше с черни ботуши и прилепнали бели панталони, мяташе се на коня и го караше да прескача оградите и да препуска по брега, докато хълбоците му се покриеха с пяна и стигнеше до припадък. След това Графа се връщаше в къщи, пиеше „виский“, държеше на скута си персийската котка и я галеше с ръката си, която беше малка, но толкова силна, че мъжете правеха кисели физиономии, когато се ръкуваше с тях. А веднъж забелязах на ръката на майка ми над лакътя четири успоредни синьо-черни белега.
— Я! Какво е това, мамо? — попитах.
— Нищо — отвърна тя. — Ударих се. — И загърна ръката си с шала.
Графа се казваше Ковели. Хората говореха: „Тоя кучи син Графа не е стока, ама язди като дявол.“
После той си отиде. Съжалявах за него, защото ми беше симпатичен. Обичах да го гледам как язди.
След това доста време не се появи никой.
После се появи Младия ръководител, който положително бе станал Младия ръководител още при родилните напъни на майка си и щеше да си остане Младия ръководител до деня, в който ще му изтеглят кръвта и ще му пуснат балсамираща течност. Но този ден кой знае кога щеше да дойде, защото той бе едва четирийсет и четири годишен и надали щеше да се съсипе скоро от седенето на бюрото в петролодобивната компания, от която, в добавка към рентата, получаваше колкото за джобните си разходи.
Да, аз бях седял в тази стая с всеки от тях — с Учения прокурор, с Магната, с Графа и с Младия ръководител — и бях следил как се променя наредбата. Ето че и сега седях, гледах Тиъдър и новото бюро и се питах колко ли време ще се задържат.
Намирах се у дома. Бях единственото, което винаги се връщаше.
Цялата нощ валя. Лежах в голямото, красиво, старо семейно легло, което преди бе принадлежало на друго семейство (някога в моята стая имаше бял железен креват, а в стаята на майка ми стоеше голямото, красиво, старо, махагоново семейно легло на Бърдънови, което все пак не беше достатъчно красиво и затова бе отишло на тавана), и слушах как дъждът шумоли в листата на дъбовете и магнолиите. Сутринта дъждът престана и огря слънце. Излязох и видях на черната земя локвички, тънки като слюда. В лъщящите черни локвички под камелиите плаваха бели, червени и коралови цветове, отбрулени от дъжда. Някои плаваха със завити нагоре краища, също като лодки, а други вече бяха загребали вода или плаваха обърнати, напомняйки весела битка в някоя далечна, безгрижна, щастлива страна — сякаш боен кораб бе изстрелял няколко залпа срещу флотилия от карнавални лодки и гондоли.
До стъпалата растеше огромна камелия. Наведох се и загребах в шепата си няколко цвята. Водата беше много студена. С цветовете в ръка тръгнах по автомобилната алея, извиваща към пътната врата. При вратата се спрях, все още стискайки цветовете, и се загледах в блесналия залив отвъд белезникавата пясъчна ивица, изпъстрена с изхвърлени водорасли.
Към обед заваля пак и два дни не спря — от подгизналото като гъба небе все ръмеше и ръмеше. Същия ден следобед и на другия ден обличах шлифера на Младия администратор и излизах по дъжда. Не съм от онези, които излизат на разходка само за да прочистят дробовете си с озон. Не, просто ми се разхождаше. Първия ден вървях по брега, минах край къщата на Стантън, студена и пуста между мокрите листа, и се отбих у съдията Ъруин, който ме настани в креслото до камината, отвори бутилка чудесно, старо ръжено уиски и ме покани на вечеря за следния ден. Но аз изпих само една чаша, излязох и тръгнах към местата, където вече няма къщи, а само храсти и дъбаци, сред които току-таме стърчи някой бор, а някъде се вижда разчистено място с колиба в средата.