Сянка и кост

Дръпнах се стъписана назад.

– Ти сякаш не искаш да правиш това.

– Това е единственото, което искам да направя – изръмжа той, а в гласа му долових преплетени горчивина и страст.

– И затова се мразиш – просветна ми изведнъж.

Той въздъхна и се притисна в мен, приглаждайки косата ми назад.

– Може и така да е – промърмори, а устните му пърхаха по ухото ми, по шията, по ключиците.

Разтърси ме тръпка, отметнах глава назад, но не можех да не попитам:

– Защо?

– Защо ли? – повтори той, а устните му продължаваха да пътешестват по кожата ми; пръстите му се промъкваха под панделките на деколтето. – Алина, имаш ли представа какво ми каза Иван, преди да се качим на сцената?

Пристигна вест, че много хора са видели стадото на Морозов. Ключът към Долината на смъртната сянка най-сетне е в ръцете ни. Точно в този момент трябва да съм в оръжейната зала, за да чуя доклада. Сега трябва да планирам поход на север. Но аз не правя нищо такова, нали?

Моето съзнание обаче се беше изключило напълно, отстъпвайки пред насладата, която циркулираше из цялото ми тяло, и предчувствието точно на кое място ще попадне следващата му целувка.

– Нали? – повтори той и леко ме ухапа по врата. Простенах и поклатих глава, неспособна да разсъждавам. Сега той ме притискаше към вратата и бедрата му плътно опираха моите. – Най-лошото на всяко желание е – започна, а устните му очертаха линията на челюстта ми и се надвесиха над моите, – че ни прави слаби. – Накрая, когато усещах, че няма да понеса нито миг отлагане повече, устата му се притисна в моята.

Този път целувката му беше много по-настоятелна и белязана от гнева, който бушуваше в него. Но мен не ме беше грижа. Не ме беше грижа, че досега ме беше пренебрегвал; нито че ме изпълваше със смут; нито пък ме интересуваха мъглявите предупреждения на Женя. Той беше открил елена.

Той се беше оказал прав за мен. Той за всичко се беше оказал прав. Ръката му плъзна надолу по хълбока ми. Почувствах как тялото ми вибрира от възбуда и страх, когато полата ми се вдигна и пръстите му докоснаха голото ми бедро. Но вместо да го отблъсна, аз се притиснах още по-плътно в него.

Нямам представа докъде щяхме да стигнем, но точно в този момент отвън се дочу силна врява. Група много шумни и много пияни хора напредваше нестройно по коридора, някой тежко се блъсна във вратата и взе да насилва дръжката. Двамата окаменяхме. Тъмнейший подпря с рамо вратата, за да не се отвори, а групата продължи нататък с крясъци и смехове.

В последвалата тишина впихме поглед един в друг. После той въздъхна и отпусна ръце, оставяйки копринените дипли на полата ми да паднат надолу. – Трябва да вървя – промърмори.