Сянка и кост

Зачудих се дали това са хората, дошли да докладват за появата на елена. Когато последният от тях премина в светлината на гаснещите лампи, сърцето ми едва не спря.

– Мал!

Когато се обърна към мен, се изплаших да не припадна от щастие при вида на това познато лице. Подсъзнателно си дадох сметка колко сурово е изражението му, но тази мисъл беше пометена от непомрачената ми радост. Прекосих залата на един дъх и се втурнах да го прегръщам, като в устрема си едва не го повалих. Той направи усилие да запази равновесие, после свали ръцете ми от врата си и хвърли бегъл поглед към останалите войници, които се бяха заковали на място и ни наблюдаваха. Давах си сметка, че сигурно съм го притеснила, но не ме беше грижа. Подскачах на пръсти около него, танцувайки от щастие.

– Вървете – каза им той, – аз ще ви настигна.

Забелязах как неколцина вдигнаха вежди, но въпреки това всички излязоха през парадния вход и ни оставиха насаме. Отворих уста, без да знам откъде да започна, затова изтърсих първото, което ми хрумна:

– Какво правиш тук?

– Да пукна, ако знам – отвърна Мал с досада, която ме стъписа. – Трябваше да докладвам на твоя повелител.

– Моя... какво? – Чак тогава ме осени и аз широко се усмихнах. – Значи ти си открил стадото на Морозов! Трябваше и по-рано да се досетя!

Той не отговори на усмивката ми. Даже не ме погледна в очите. Просто се извърна настрани и каза:

– Трябва да вървя.

Вперих в него недоумяващ поглед и усетих как въодушевлението ми повехна попарено. Значи права съм била. Мал бе приключил с мен. Върху ми се стовариха всичкият гняв и всички тревоги, които бях преживяла през последните месеци.

– Извини ме – казах студено, – не си дадох сметка, че ти губя времето.

– Не съм казал такова нещо.

– Не, разбира се, че не. Разбирам те. Дори не си направи труд да отговориш на писмата ми. Тогава защо ти е да стоиш тук и да приказваш с мен, когато истинските ти приятели те чакат.

Той сви вежди.

– Не съм получавал никакви писма.

– Да бе! – отвърнах ядно.

Той въздъхна и прокара длан по лицето си.

– Трябваше непрекъснато да се местим, за да хванем дирята на стадото.

Частта ми вече почти няма връзка с полка.

Гласът му излъчваше толкова умора. За първи път го погледнах истински и чак сега видях колко е променен. Под сините му очи имаше сенки. По небръснатата челюст минаваше назъбен белег. Това пак си беше Мал, но сега от него лъхаше нещо сурово, нещо студено и непознато.

– Значи не си получил нито едно от писмата ми, така ли?

Той поклати глава със същото отсъстващо изражение.

Не знаех какво да мисля. Досега Мал никога не ме беше лъгал и дори при целия ми гняв не допусках, че ме лъже и сега. Поколебах се.

– Мал, аз... Не може ли да поостанеш още малко? – Дадох си сметка, че го умолявам. Мразех да го правя, но щеше да ми е още по-омразно да си тръгне просто така. – Дори не можеш да си представиш какво се случва тук.