Сянка и кост

Надзърнах в коридора, после забързах към балната зала, като пътьом спрях пред едно от големите позлатени огледала, за да приведа в ред външния си вид. Не изглеждах чак толкова зле, колкото се опасявах. Вярно, бузите ми пламтяха, а устните ми бяха подпухнали, но срещу това нищо не можеше да се направи. Пригладих косата си и оправих гънките на кафтана. Тъкмо се канех да вляза в балната зала, когато чух в другия край на коридора да се отваря врата. Видях Аппарат да се носи забързано към мен, а полите на кафявото му расо плющяха отзад. „О, моля те, не и сега!“

– Алина! – провикна се той.

– Трябва да се връщам на бала – отвърнах безгрижно и му обърнах гръб.

– Трябва да говоря с теб! Събитията се развиват много по-бързо, отколкото...

Шмугнах се в балната зала с, както се надявах, спокойно изражение. На секундата бях наобиколена от знатни благородници, които нямаха търпение да се запознаят с мен и да ме поздравят за демонстрацията. Сергей и останалите Сърцеразбивачи от моята охрана се спуснаха към мен и взеха да се извиняват, че са ме изгубили в навалицата. Погледнах през рамо и с облекчение видях, че дрипавата фигура на Аппарат беше погълната от множеството в балната зала.

Направих всичко по силите си да поддържам любезен разговор и да отговарям на въпросите на гостите в двореца. Една жена със сълзи на очи ме помоли да я благословя. Представа нямах какво трябва да направя, затова само потупах ръката ù, надявайки се това да ù вдъхне увереност.

Единственото ми желание беше да остана сама, за да размисля, да сложа в ред хаоса от чувства, които ме владееха. Шампанското изобщо не ми помагаше.

Групите гости се редуваха пред мен една след друга. По едно време разпознах дългото и меланхолно лице на един Корпоралник, който ме придружаваше заедно с Иван в каретата на Тъмнейший и се беше сражавал с фйерданските наемни убийци. Взех да ровя из паметта си за името му. Той ме спаси от конфузното положение, като приближи, поклони се дълбоко и каза:

– Фьодор Камински.

– Извини ме – казах, – беше дълга нощ.

– Мога да си представя.

„По-добре недей“ – помислих си смутено.

– Тъмнейший все пак се оказа прав – продължи с усмивка той.

– Моля? – изцвърчах.

– Ти толкова упорстваше, че няма как да си Гриша.

Отвърнах на усмивката му.

– Явно ми е станало обичай винаги да приемам нещата от погрешната страна.

Фьодор едва успя да ми разкаже накратко за новото си назначение по южната граница, преди да бъде изместен от следващата група нетърпеливи гости, очакващи да получат своята минута щастие с Призоваващата слънцето. Даже не успях да му благодаря за това, че бе защитил живота ми при нападението в клисурата.

Издържах да се усмихвам и да поддържам разговор близо час. Но щом за кратко ме оставиха на мира, казах на своите охранители, че искам да тръгвам, и закрачих право към вратата.