Внезапни завършеци

Ето ти война. Започваш с нещо, което струва нещо, приключваш с киша.

Сутринта, след като първите разузнавачи, дузина нервни съюзнически войници и един северняк, който да им помага да се разберат, минаха през земята му, те дойдоха за пилетата му. Тиндър разбираше достатъчно добре и без думи. Знаеше кога го обират. Севернякът, изглежда, го съжаляваше, но можеше да му предложи единствено съчувствие. А и какво друго можеше да направи? Тиндър не беше герой. Не беше ходил на война и не беше виждал никакви герои.

Въздъхна продължително и тежко. Вероятно си го заслужаваше заради злодеянията, които бе извършил в младостта си, но това нямаше да направи мисълта за приближаващата гладна зима по-сладка. Той тръсна глава и се изплю в двора. Проклетият Съюз. Макар че нещата не бяха по-зле, отколкото при последния малък спор между Желязната глава и Златния, когато и двамата минаха оттук и обраха всичко, попаднало в дебелите им ръчища. Събери на едно място няколко мъже с мечове, дори да са мъже, които обикновено са доста възпитани, и не след дълго ще започнат да се държат като животни. Както старият Три дървета винаги беше казвал — мечът е най-кофти нещото, което може да се даде на един мъж. Кофти за него и кофти за всички около него.

— Още ли не са свършили? — попита Риам и се примъкна до него, за да надникне навън; половината ѝ лице изглеждаше бяло под слънчевата светлина, а другата половина беше скрита в сянката.

С всеки изминал ден приличаше все повече на майка си.

— Ще ти кажа, като си тръгнат! — изръмжа ѝ той и препречи вратата с тялото си.

Беше участвал в онзи поход през Англанд, заедно с Бетод. Беше вършил разни неща и беше виждал как други ги вършат. Тиндър знаеше колко тънка е линията между хората, които си стоят вкъщи и си гледат работата, и черните кости в изгорялата колиба. Знаеше, че докато онези мъже от Съюза бяха в нивата му, той и децата му се намираха точно до тази линия.

— Стой си вътре! — извика той след нея, докато тя вървеше нацупена към задната стая. — И дръж кепенците затворени!

Когато отново погледна навън, Коуън тъкмо се беше появил иззад ъгъла на къщата, понесъл ведрото с току-що издоено мляко, сякаш си беше поредната най-обикновена утрин.

— Да не си се побъркал, момче! — сопна му се Тиндър, когато синът му влезе в къщата. — Нали ти казах да не им се мяркаш пред очите?

— Ама не ми каза как да го направя. Те са плъпнали навсякъде. Ако ме видят да се промъквам, ще решат, че крием нещо.

— Ние крием нещо! Да не искаш да ни вземат и козата?

Коуън наведе глава.

— Тя и без това не дава кой знае колко.

Сега Тиндър се почувства виновен, както и мъничко уплашен. Протегна ръка и разроши косата на сина си.

— Вече никой не дава кой знае колко. Води се война. Просто гледай да не им се мяркаш пред очите и се движи бързо, ясно ли е?

— Да.

Тиндър взе ведрото от ръката на Коуън и го остави до вратата.

— Отивай отзад при сестра си, чу ли?

След това хвърли един бърз поглед през вратата и изруга под носа си.