Сезонът на Костите

- Лорде?

Никакъв отговор. Седнах върху завивките. Той ми беше дал изрично, че нямам правото да го докосвам, че не бива да помагам, ако това се случи, но този път състоянието му изглеждаше много, много по-зле. Цялата му риза бе прогизнала. питах се да го обърна, но бе твърде тежък. Понечих да проверя дали диша, когато ръката му изведнъж се протегна и ме сграбчи за китката.

- Ти... - Гласът му беше нисък и прегракнал. - Какво правиш тук?

- Току-що се прибрах.

- Кой те видя да влизаш?

Поколебах се за миг.

- Нощният портиер.

- Някой друг?

- Не.

Лордът с труд се привдигна на лакът.

След като и без това си дошла - каза, - можеш да останеш да ме гледаш как умирам. Сигурно ще ти бъде приятно.

Той целият се тресеше. Опитах се да отвърна нещо жлъчно, но онова, което излезе от устата ми, прозвуча съвсем различно:

- Какво ти се е случило?

Мълчание. Бавно посегнах към ризата му. Той ме стисна по-силно.

- Раните трябва да се почистят - отбелязах.

- Наясно съм с това.

- Тогава го направи.

- Не ми казвай какво да правя. Може да умирам, но не подлежа на твоите заповеди. Ти подлежиш на моите.

- И какви са твоите заповеди?

- Да ме оставиш да умра спокойно.

Но в думите му липсваше убедителност. Повдигнах ризата над рамото му, разкривайки маса от сдъвкана плът.

Зумер.

Очите му припламнаха, сякаш във вътрешността им бе реагирал някакъв избухлив химикал. За миг си помислих, ме ще ме убие. С усилие на волята обуздах духа си, напиращ да атакува.

После пръстите около китката ми се отпуснаха. Взрях с в лицето му.

- Донеси ми вода. - Гласът му едва се чуваше. - И... и сол. Виж в шкафа.

Нямах особен избор, освен да се подчиня. Усещайки погледа му, отидох до остъкления шкаф, отключих го и отво-1 рих вратичките. Извадих оттам дървена солница, златна купа и гарафа с вода, както и няколко ленени кърпи. Лордът разкъса връзките на ризата си. Гръдта му лъщеше от пот.

- В чекмеджето има чифт ръкавици - кимна той към писалището. - Сложи ги.

- Защо?

- Просто го направи.

Стиснах зъби, но отново го послушах.

В чекмеджето, освен ръкавиците, се оказа и ножът му, чист и прибран в ножницата си. Видът му ме накара да затая дъх. Все така с гръб към него, нахлузих ръкавиците. Нямаше да оставя дори отпечатък. Докоснах черната дръжка и леко изтеглих острието.

- На твое място не бих опитвал.

Звукът на гласа му ме спря.

- С хладна стомана не можеш да убиеш Рефаим - каза тихо той. - Дори да пронижеш с нея сърцето ми, то няма да спре да тупти.

Настана напрегната тишина.

- Не ти вярвам - рекох накрая. - Бих могла да те изкормя. Твърде слаб си, за да се съпротивляваш.

- Ако искаш да поемеш риска, заповядай. Но запитай се следното: защо според теб позволяваме на червеноризците да носят оръжия? Ако те можеха да ни нараняват, нямаше ли да е глупаво да ги даваме на затворниците си? - Погледът му се

биваше между плешките ми като острие. - Мнозина са опитали. Никой от тях не е сред живите.