Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Накрая погледнах напред и зърнах гледка, която ми достави не по-малка радост от предишната. Проблясващ като огърлица върху пясъка, във формата на перфектен полумесец се простираше прекрасен залив. Над него се възправяше горда синя планина, чийто връх леко пушеше като току-що извадено от фурната ястие. По брега, подобно на перли, се гушеха малки бели къщурки. Склоновете пък бяха обсипани с величествени дворци — същински рубини.
— Неапол — изрече нечий глас зад мен.
Но не беше на брат Гуидо. Беше дрезгав и много груб глас.
Мътните го взели!
Капитанът беше жив.
Трета глава
Ужасът ми не остана незабелязан.
— Съжалявам, че ви разочаровах — изрече иронично гробовният глас, докато капитанът се наместваше върху дъската и плюеше поредната порция прогнили зъби. — Все пак очаквах поне едно благодаря, задето ви спасих. Знам, че да искам целувка е прекалено, щото и аз не съм в най-добрата си форма, ама…
Присвих очи срещу блестящото в тях слънце и подметнах:
— Да не би очаквате да ви повярвам, че сте ни спасили само от човещина, воден единствено от добрата си душа?
Усмихна ми се беззъбо. В уста приличаше на чудовищно бебе, което вече бе изгубило млечните си зъби, но още не се бе сдобило с постоянните. Разпери грубите си ръце и отговори:
— Благородството на мотивите ми може да се равнява единствено на наградата, която ще получа за вас.
Не можех да не се възхитя на откровеността му.
— О, това било значи. И смятате, че ще получите добра цена за нас от вашия покровител… дон… — не довърших, опитвайки се да си припомня името.
— Дон Феранте — помогна ми той. — Разбира се. За вас може би не чак толкова много, макар да не може да ви се отрече, че ако се изкъпете и срешете, няма да имате равна на себе си. Обаче изгората ви… той вече е нещо друго. Благородник е, нали така? Поне той това каза.
— Той не е моя… — започнах, но когато забелязах още по-широката му усмивка, млъкнах.
— Приличахте на същински гълъбчета, когато ви измъкнах от трюма.
— Какво стана с екипажа ви? — подметнах, опитвайки се да сменя темата. Все пак крадешком погледнах към брат Гуидо с надеждата за малко помощ, обаче той продължаваше блажено да спи.
— Мъртви са.
— Всичките ли?
— Така мисля. Корабът потъна, нали? А имахме само една спасителна лодка.
Безсърдечието му вцепени дори мен.
— А не ви ли е мъчно за хората ви?
— Не особено — сви рамене той. — И без това останалата част от флота идва след нас. Бяха доста зад нас, така че не може да са се разбили. А дори и да са се разбили, винаги мога да си намеря нов екипаж. Особено в Неапол. Това е много активно пристанище, ако не знаете. Тук кипи много работа — допълни и кимна, сякаш обсъждахме не смъртта на неговия екипаж, а приятното време.
— Хей, да не би да искате да кажете, че когато ни взехте в лодката и тръгнахте, хората ви са били живи, а вие сте ги оставили просто да потънат заедно с кораба?
— Не бяха живи. Някои от тях бяха пометени от вълните.
— Да, ама… — Зачудих се защо изобщо споря с този човек. — Не искахте ли да вземете с вас поне първия си помощник или онзи тип, дето хванал пичи въшки във Фамагуста?
— Кои, Берело и Керети ли? Те нямаше да ми донесат никакво възнаграждение от дон Феранте. Просто двама въшливи моряци. Виж с малкия принц и русалката вече е друго нещо.
— Значи ги оставихте просто ей така, да се удавят?