Границите на позволеното

- Значи не сте поддържали контакт с Гейбриъл?

Той сви рамене и разпери ръце. Човек, който няма нищо да крие. Поне така изглеждаше.

- Мисля, че за последен път го видях на купон по случай рожден ден на Уил. Трябва да е било преди осем-девет години.

— Не сте ли попадали на името му в новините тази седмица?

Аш се смръщи, отново обзет от раздразнение.

- Какво е това, някаква викторина? Нали ви казах, не съм виждал и чувал Гейбриъл от години.

- Ясно. Мислех си, че вече знаете. Гейбриъл е починал миналата седмица.

По лицето срещу нея се мернаха изненада, любопитство, но нямаше и помен от тъга.

- Толкова млад. От какво, рак ли? Няма как да е инфаркт, нали?

В разговор със служител на криминалната полиция повечето хора биха направили други предположения, каза си Карен. Освен ако нямаш достатъчно пространство в егоцентричното си съзнание, за да направиш обикновена причинно-следствена връзка, щом не става дума за теб.

-       Смъртта му не е била естествена.

Това го стресна. Той зяпна, предлагайки й отблъскващата гледка на останки от сладкиши по зъбите и езика си. Главата му се стрелна напред като на птица, която се кани да клъвне съперник. Но се съвзе бързо и се зае да изтръсква някаква троха от ризата си.

Сигурно се е самоубил - въздъхна той. - Не мога да твърдя, че съм изненадан.

- Как така?

Аш изви ъгълчетата на устата си надолу в израз на съжаление.

- Не му беше лесно на момчето. На шест години го изпратиха в интернат, а след като Каро загина, той си остана там, защото нямаше къде да отиде. Уил беше прекалено зает, за да инвестира наследството си в себе си, да разработва блестящите си идеи, да изгражда своята фирма за компютърни игри, превърнала се в империя, за да се интересува особено от по-малкия си брат. Бабата и дядото отказаха да поемат отговорност за внуците си. Нямаха намерение да се откажат от вилата на Корсика, където бяха заживели след пенсионирането си, за да отглеждат следващото поколение. Така че горкият Гейб прекарваше повечето си ваканции в училище. Малко или повече го осиновяваха един след друг всички сменящи се директори на училището и техните съпруги. А когато остана съвсем сам в университета, превъртя. И така и не успя да се възстанови напълно. Ту влиза, ту излиза от разни психиатрии от години насам - той се усмихна слабо и разпери ръце. - Поне така твърди Уил. Както казах, не съм го виждал от години - после очевидно нещо проблесна в съзнанието му. Карен отдавна не беше срещала човек с тожова прозрачни емоционални реакции. Все едно да си имаш работа с малко дете, което още не е овладяло умението да не дава външен израз на всичките си преживявания. - Но защо сте дошли тук да говорите с мен? Сигурно има други хора, които познават доста повече душевното състояние на Гейб.