![И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/5/i-zazhiveli-shchastlivo-bg-calibre-2-8-0-download.jpg)
И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]
- Автор: Касс Кира
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542716631
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Другие
Электронная книга - «И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]». Краткое содержание книги:
Дълго време изгарях от желание да напиша точно този разказ. Обожавам Амбърли. Тъй като и аз съм майка, направо ù се възхищавам. Тя е очарователна, интелигентна, великодушна и красива. Макар животът да ù е поднесъл доста тъга, тя се стреми да бъде положително настроена. Тогава как вълшебна жена като нея е съумяла да се влюби в човек като Кларксън Шрийв?
Беше ми, меко казано, интересно да видя не само Амбърли, но и Кларксън като тийнейджъри. Запознавайки се с всичкото насилие и болката, с която той се е сблъскал през живота си, успях да илюстрирам това как времето и страхът могат да трансформират човек в нещо зло. Освен това беше удивително да наблюдавам как Амбърли се мъчи да открие доброто както в него, така и в майка му, независимо от осъдителното им поведение. Тя наистина вярва, че никой не е зъл по желание, както и че във всяка душа се крие по нещо добро и не спира да го издирва. Това ще обясни много от събитията, случили се по време на участието ù в Избора и ще ни помогне да разберем защо тя приема избора на сина си с такава готовност, въпреки че съпругът ù (както и цялата страна) вече са отписали Америка.
Едно от опасенията ми относно този разказ е фактът, че той може би представя Амбърли в неособено положителна светлина. Тревожа се, че примирението ù с думите и делата на Кларксън придава на образа ù известна доза наивност. Като че ли това е единственият ми шанс да изтъкна следното – целта на този разказ не е да служи като извинение за насилническите взаимоотношения между хората. Единствената ми надежда е да прозвучи откровено. Всички знаем, че Кларксън има своите недостатъци. Същото важи и за Амбърли. Затова ви предлагам да надникнете в живота на две несъвършени човешки същества.
– Кийра
– Не бързай да се натъжаваш. Остават ми още цели четири години.
Тя се усмихна лекичко.
– Вярно е.
Но думите ми видимо не я успокоиха напълно. По-рано ми беше споделила, че любимите ù хора обикновено я напускали, а това, че някак беше успала да се привърже към мен, ми носеше и радост, и тъга. Разбира се, и тя ми беше мила. Ан и Мери също. Но връзката ми с тях се въртеше почти изцяло около Америка. Кога бяха успели да привикнат с мен?
– Голямо семейство ли имаш? – поинтересува се Луси.
Кимнах.
– Трима братя – Рийд, Бекън и Джеми, и три сестри – Кембър и Силия, които са близначки, и Айви, която е най-малката. Плюс майка ми.
Мери се зае да покрива кошницата отново.
– Ами баща ти?
– Той почина преди няколко години. – Най-сетне се бях научил да го казвам, без да се просълзя. Едно време мисълта ме беше парализирала, защото още имах нужда от него. Всички имахме нужда от него. Но все пак имахме късмет. Някои бащи просто се загубваха сред ниските касти и оставяха близките си да се борят сами с живота.
Моят баща се беше грижил за нас чак до деня на смъртта си. Препитанието беше трудно за всички Шестици, но той успяваше да ни задържи над определено ниво, да съхрани достойнството ни. Исках и аз да съм като него.
В двореца получавах добра заплата, но щях да се грижа по-добре за семейството си, ако бях по-близо до дома.
– Съжалявам – каза състрадателно Луси. – На мен пък майка ми почина преди няколко години.
Знанието, че Луси беше загубила най-важния човек в живота си, я постави по друг начин в съзнанието ми, направи образа ù по-отчетлив.
– Смъртта на близък променя всичко, нали?
Тя кимна, приковала очи в килима.
– Но трябва да търсим доброто около себе си.
Вдигна лице и видях съвсем бледа искра на надежда в изражението ù. Погледът ми се задържа върху него за момент.
– Странно, че го казваш.
Тя погледна към Мери и обратно към мен.
– Защо?
Свих рамене.
– Просто така. – Пъхнах последния залък хляб в устата си и изтупах трохите от пръстите си. – Благодаря ви за храната, дами, но трябва да се прибирате. Не е особено безопасно да се разхождате из двореца посред нощ.
– Добре – каза Мери. – Пък и бездруго трябва да започваме с тренировките по ръкопашен бой.
– Атакувайте Ан – посъветвах ги аз. – Никога не подценявайте елемента на изненадата.
Мери се засмя.
– Няма. Лека нощ, страж Леджър! – Тя се обърна и тръгна надолу по коридора.
– Почакайте – спрях ги с шепот и те се обърнаха към мен. Кимнах с глава към стената, от която започваше тайният проход. – Ще минете ли по скришния път? Така ще съм по-спокоен.
Те се усмихнаха.
– Разбира се.
Двете ми махнаха, но когато стигнаха до стената и Мери отвори тайната врата, Луси ù прошепна нещо. Мери кимна и тръгна надолу по стълбището, а Луси се запъти обратно към мен, кършейки ръце по обичайния си начин.
– Не съм... не съм добра в подобни разговори – призна си тя, полюшвайки се леко на пети. – Но исках да ти благодаря, че си толкова мил с нас.
Поклатих глада.
– Не съм направил нищо особено.
– Напротив. – В очите ù гореше пламък, какъвто не бях виждал там досега. – Колкото и да ни повтарят перачките и готвачките, че сме големи щастливки, не го чувствам така, докато някой не ни покаже, че цени труда ни. Лейди Америка го направи, а никоя от нас не беше очаквала подобно нещо. Същото важи и за теб. И двамата сте добри, без дори да се стараете. – Тя се усмихна сама на себе си. – Просто исках да ти кажа, че го оценяваме. Ан най-вече, но тя никога няма да си го признае.
Не знаех как да отвърна. След секундно двоумение от устата ми излезе една-единствена дума:
– Благодаря.
Луси кимна и се отправи свенливо към тайната врата.
– Лека нощ, госпожице Луси.
Тя се обърна и ме погледна, сякаш ù бях поднесъл най-хубавия подарък на света.
– Лека нощ, Аспен.
Като останах насаме, мислите ми отново се върнаха към Америка. Днес ми се беше сторила толкова натъжена, но се чудех дали проумяваше до каква степен поведението ù изменяше хората край нея. Баща ù беше прав: заслужаваше повече от този дворец.
Трябваше да намеря начин да ù кажа колко много помагаше на околните, без да го съзнава. Но засега се надявах, че си почива, забравила грижите около...
Трима прислужници изтърчаха покрай мен, а единият дори се препъна в бързината. Тъкмо отивах към дъното на коридора, за да видя от какво бягат, когато сирената зави.
Не я бях чувал друг път, но знаех какво оповестява: бунтовници.
Хукнах обратно и влетях в стаята на Америка. Щом хората вече бяха в паника, може би бяхме закъснели.
– По дяволите, по дяволите, по дяволите! – заповтарях. Мер трябваше да се облече по най-бързия начин.