Хюрем. Московската наложница

Понякога дори в съня си продължаваше да каканиже правилата:

— Няма да гледам владетеля в лицето, без…

Може би изобщо нямаше да се стигне до изпълнение на правилата. Вратата щеше да се отвори и момичето, което беше влязло преди малко, щеше да подаде глава и да отсече:

— Сюмбюл ага, нашата валиде султан казва, че нямаме желание да виждаме московчанката. Върви си и отведи това непокорно момиче със себе си. Такава е волята на всемогъщата господарка.

— Само не вдигай поглед от пода. Само не говори. Само не я гледай в очите, дори и да ти се заповяда. Когато влизаш, не забравяй да се поклониш дълбоко, докато минаваш през прага на вратата.

По дяволите! Списъкът със забрани беше безкраен. Колко ли от тях беше запомнила? И какво щеше да стане, ако забравеше някоя? Може би султанката щеше да я предаде на палача.

— Това момиче ме погледна в очите — щеше да му каже тя.

Що за глупави порядки.

Къде се изгуби прислужницата? Защо не се е появила още? Да става каквото иска. Не издържаше вече на това притеснение. Тъпаните се бяха качили от сърцето ѝ в главата и я проглушаваха. Страхът отново я загриза. Беше ли чула Хафса султан за кавгата или не? „Разбира се, че е чула“, отговори си сама. Ако майката на падишаха не чуе, кой тогава? Сигурно черните вещици в харема отдавна са пропели, реши категорично тя. А дали беше научила и причината за кавгата? Ако Деспина беше казала:

— Видях ги да се прегръщат под стълбите, честна дума.

В такъв случай е мъртва, мъртва, беше сигурна Руслана.

— Вземи се в ръце — изсъска Мерзука, която стоеше до нея. — Ако те види някой, ще реши, че отиваш на погребение. Лицето ти е побеляло като вар.

Руслана се ощипа леко по двете бузи. После погледна Мерзука, сякаш питаше: „По-добре ли е сега?”, а татарското момиче само изсумтя в отговор.

Тъкмо когато започнаха да я заливат нови вълни на страх, огромната двукрила врата се разтвори. Сюмбюл ага тръгна напред с такава осанка, сякаш властваше над всички планини и долини.

— Върви! — прошепна той през рамо на Руслана.

Сюмбюл скръсти ръце пред гърдите си, поставяйки дясната си длан върху лявото рамо и лявата длан върху дясното рамо, и спря за момент пред високия праг на вратата. Остави величествената си осанка на входа и с дълбок поклон пристъпи навътре.

Руслана трепереше неудържимо пред вратата. Положи усилие да скръсти ръце като Сюмбюл ага, ала не успя. Не беше в състояние да го направи. Затова сключи дланите си пред корема и прекрачи прага. Направи няколко крачки. Беше ли се поклонила на влизане?

По дяволите, помисли си, да не би да забрави? А къде ли е султанката? Не може да вдигне глава и да се огледа. В правилната посока ли върви?

Усети, че вратата зад нея се затвори така безшумно, както се беше отворила. Значи другите бяха останали навън.

Вдън земя ли потъна Сюмбюл ага? Дали не е до нея? Отдясно ли е или отляво? По дяволите. Искаше да вдигне глава и да погледне!