Хюрем. Московската наложница

И в същия миг замръзна на място. Майчице! Това ли беше вечно смръщеното момиче, диво като тигрица? Когато погледите им се срещнаха, Сюмбюл ага още си повтаряше наум: „Майчице!“. Това момиче нямаше да спре само неговия дъх. Бог беше свидетел, че ако владетелят го видеше, щеше да изгуби ума и дума. Евнухът го познаваше. Знаеше какво търси в една жена, какво му харесва, какво го привлича. Трябваше да знае. Това беше работата му. Зачовъркаха го притеснения: „Ами ако това момиче вземе ума на Сюлейман?“. Тогава и съдбата на Сюмбюл щеше да се промени. Ако падишахът харесаше девойката, а тя решеше да разкаже за случката под стълбите, главата на евнуха щеше да изхвърчи, а ако запазеше тайната за себе си, към претъпканите му кесии щяха да потекат още парички. Пред агата се откриваха само две възможности. Или нямаше да позволи владетелят да види московчанката, или в най-скоро време щеше да намери начин да представи Руслана на падишаха. В онзи момент пресметливият евнух взе своето решение.

По дългите коридори към покоите на Хафса султан с бързи стъпки вървеше Сюмбюл ага, на крачка зад дясното му рамо го следваха Руслана, която внимаваше пантофите ѝ да не се изхлузят или пък да изхвърчат от краката ѝ, Мерзука, Сетарет, Гюл някоя си и други робини, облечени в черно и бяло, чиито имена девойката не знаеше. Внезапно Сюмбюл ага попита тихо на руски:

— Какво стана?

Каза ми: „Видях ви под стълбите“ — прошепна Руслана, без да спира.

В онзи момент евнухът благодари, че беше чернокож. Иначе със сигурност всички щяха да видят как кръвта нахлува в лицето му. Сякаш го обляха с вряла вода. Руслана насмалко не удуши момичето, а пък той хубаво подкладе завистта, ненавистта и яда му, като го преби. Майчице! Защо се остави страстта да го победи и дръпна московчанката под стълбите? Но сега не му беше времето да се вайка за стореното. После трябваше непременно да довърши работата, която Руслана беше оставила наполовина. Какво ще стане сега?

Гласът на Руслана беше пълен с тревога. Всичко можеше да рухне, всички мечти да се сринат.

Докато Сюмбюл ага отваряше изящната порта от розово дърво в края на коридора, изсъска:

— Няма да проговори.

Докато се опитваше да пропъди тревожните предчувствия за опасност, Руслана влезе през отворената врата. Сега трябваше да хвърли всичките сили, за да впечатли възрастната жена. Животът, бъдещето, мечтите ѝ — всичко зависеше от това. Нейната „свекърва“ трябваше да я хареса.

Онази нощ два мрачни силуета, промъкнали се до брега в сенките на дуварите, хвърлиха нещо голямо в морето. Чувалът ту потъваше, ту пак изплуваше над пенещите се вълни, а после, подхванат от течението, се отдалечи и потъна в дълбините. Деспина нямаше да проговори.