Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Нито една от златистите й къдрици не трепна. Температурата на Картата не спадна и с част от градуса. Опитах отново, този път по-усърдно. Дори подкрепих мислите си с едно подходящо заклинание. Ефектът си остана все същия.
Тогава Мандор. Прекарах и с неговата карта няколко също толкова безполезни минути. Опитах с Рандъм. Все тая. Бенедикт, Джулиън… Не и не. Опитах с Файона, Люк и Бил Рот. Още три безуспешни усилия. Тогава измъкнах дори няколко от Козовете на Съдбата, но не можах да се добера нито до сфинкса, нито до постройката от слонова кост, кацнала на върха на планината от зелено стъкло.
Подредих отново всички Карти, върнах ги в кутията им и ги прибрах в джоба си. За пръв път се натъквах на нещо подобно след преживелиците си в Кристалната пещера. Картите могат да бъдат блокирани по най-различни начини, но от гледна точка на резултата, ми беше все едно за кой от тях става въпрос в този случай. По-скоро ме вълнуваше мисълта как да се добера до някоя по-гостоприемна част на Вселената.
Закрачих бавно без определена посока и цел. Стъпките ми бяха напълно безшумни. Сритах няколко дребни камъчета и те се пръснаха наоколо, но нито един звук не придружи премятанията им.
Бяло отляво, черно отдясно. Планини и пустиня. Тръгнах наляво. Нищо наоколо не помръдваше освен мен самия и черните облаци. От подветрената страна на всяка оголена скала се бе образувало петно от почти ослепителна белота — откачените сенки на това откачено място.
Завий отново наляво. Още три крачки. Заобиколи камъка. Нагоре. До ръба. Сега се спусни по склона. Завий надясно. След малко между скалите вляво трябва да се появи червено петно…
Няма ли го? Малко по-нататък тогава…
Кратка остра болка във фронталния синус. Няма червено. Продължавай.
Процеп вдясно след следващия завой…
Разтърках слепоочията си, тъй като ме заболяха, след като не се появи никакъв процеп. Задъхах се. Капки пот се стекоха по челото ми.
Лек преход от сиво към зелено и бодливи, сиво-сини цветя в основанието на следващия сипей…
Почувствах лека болка по врата. Нямаше цветя. Нито сиво. Зелено също.
Накарай облаците да се разделят и нека мрак да се излее от слънцето…
Нищо.
… ще чуеш ромоленето на малко поточе. В следващия овраг.
Трябваше да спра. Главата ми пулсираше, ръцете ми трепереха. Пресегнах се и докоснах една скала вляво. Стори ми се достатъчно непоклатима. Достатъчно полегата. Каква беше тази болка?
Как се бях озовал тук?
Къде беше това „тук“?
Отпуснах се. Забавих дишането си и преразпределих енергията си. Болките в главата ми намаляха, после започнаха да утихват и накрая изчезнаха.
Тръгнах отново.
Птича песен и лек ветрец… Самотно цвете на закътано място.
Не. Последва първата пронизваща болка, предизвикана от познатото съпротивление…
Какво ли заклинание тегнеше над мен, за да загубя способността си да се придвижвам през Сенките? Никога не съм мислил за нея като за нещо, което може да бъде отнето.
— Хич не е смешно — се опитах да кажа. — Който и да си, каквото и да си, как успя да го направиш? Какво искаш? Къде си?
Отново не чух нищо, да не говорим за някакъв отговор.
— Не знам как успя да го постигнеш. Или защо — раздвижих отново устните си. — Не се чувствам под въздействието на някакво заклинание. Но сигурно не съм попаднал тук току-тъй. Хайде, върши си работата. Кажи ми какво искаш.
Нищо.
Тръгнах отново и продължих с опитите си да се вмъкна сред Сенките, макар да не бях особено убеден, че има смисъл. Замислих се над настоящото си положение. Имах чувството, че пропускам някаква важна дреболия.
… И едно малко червено цвете, зад скалата при следващия завой.
Свърнах вдясно и там наистина заварих червеното цвете, което бях създал полусъзнателно. Спуснах се към него, за да го докосна и да се уверя, че Вселената е едно чудесно, благоразположено към Мерлин място.
В бързината се спънах и вдигнах облак прах. Залитнах, но възстанових бързо равновесието си и се огледах. Прекарах следващите петнайсет минути в търсене, но така и не открих цветето. Накрая изругах и отминах. Никой не обича да е сританият задник и Вселената да му се хили.