Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Нека приемем, просто така, че си наистина този, за когото се представяш — отвърнах аз. — Дори в този случай пак си сбъркал адреса, тъй като аз съм адепт на Логрус и син на Хаос.
— Но си също така адепт на Лабиринта и син на Амбър — заяви величествената фигура.
— Така е — съгласих се аз. — Още една причина, поради която не искам да вземам страна.
— Има времена, в които всеки трябва да вземе нечия страна. Ти на чия страна си?
— Дори да вярвах, че говоря с духа на Оберон, пак нямаше да се чувствам задължен да направя подобен избор. Освен това в Хаос съм чувал, че и Дуоркин е бил адепт на Логрус. Ако това е вярно, то аз просто следвам стъпките на своя достоен прародител.
— Но той се отказа от Хаос, след като създаде Амбър.
Вдигнах рамене.
— Слава Богу, че аз лично все още не съм създал нищо — казах. — Ако искаш да ме помолиш за нещо по-специално аз съм готов да те изслушам. Обясни ми какво е то, назови ми поне една добра причина, поради която бих сторил нещо подобно, и аз ти обещавам, че ще обмисля внимателно предложението ти.
Той протегна ръка.
— Ела с мен, стъпи върху новия Лабиринт и последвай неговите очертания, за да се включиш в играта между силите, която предстои.
— Все още не те разбирам, а и не вярвам, че подобни простички магически нишки биха спрели истинския Оберон. Ела при мен и хвани ръката ми, а аз ще те последвам, за да хвърля един поглед на онова, което искаш да видя.
Фигурата придоби още по-внушителен вид.
— Значи искаш да ме изпиташ?
— Да.
— Ако бях все още жив, тези нишки едва ли биха ме притеснили. Но сега съм само някаква спиритическа измислица. Бих предпочел да не рискувам.
— В такъв случай, при целия ми респект към това, което твърдиш, че си, разговорът ни ще приключи дотук.
— Внуче мое — каза той хладно и в очите му се появи лека искрица, — макар да съм мъртъв, не бих позволил на никого да се отнася така с мен. Сега ще дойда да те взема и ще те помъкна по отредения ти път през огън и жупел.
Той пристъпи напред, а аз направих крачка назад.
— Не го приемай толкова лично… — започнах.
Прикрих очите си, когато фигурата докосна моите нишки и отново се появи онзи ослепителен блясък. През процепите между пръстите си, примигайки, видях нещо като вариация на представлението с разлагащата се плът на Дуоркин. Фигурата на Оберон стана прозрачна на места, а на други започна да се топи. В него — или през него, тъй като образът му изгуби всеки намек за реалност — виждах водовъртежи и криви, прави линии и канали, очертани в черно, причудливи геометрични калейдоскопи. Но за разлика от Дуоркин, Оберон не изчезна. Той премина през моите магически нишки и макар да забави леко крачка, продължи да се движи към мен с протегната дясна ръка. Каквато и да беше истинската природа на това видение, не мога да отрека, че то бе едно от най-плашещите неща, които бях виждал през живота си. Заотстъпвах назад, вдигнах ръце и призовах Логрус.
Знакът на Хаоса се появи между нас. Абстрактното подобие на Оберон все така се протягаше към мен. Накрая нашарените му спиритически израстъци докоснаха плетеницата на Логрус.
Аз все още не бях предприел нищо конкретно. Изведнъж усетих прилив на панически ужас. Пронизах видението на краля със силовите линии на хаоса и се гмурнах край него към входа на пещерата. Навън се претърколих, но склонът беше твърде стръмен, за да успея да спра, и аз размахах отчаяно ръце и крака в желанието си да се хвана за нещо. Не само че не успях, ами се и треснах доста силно в някакъв голям овален камък. В този миг входът на пещерата експлодира като барутен погреб, ударен от вражески снаряд.
Останах да лежа до камъка още около минута, треперещ, със здраво стиснати очи. Преследваше ме влудяващата мисъл, че всеки миг нещото ще ме докопа, освен ако не остана така свит на кълбо, без да помръдвам…
Последва пълна тишина. Накрая се престраших да отворя очи и установих, че светлината е изчезнала, а входът на пещерата е непроменен. Изправих се бавно и още по-бавно тръгнах натам. Знакът на Логрус бе изчезнал и кой знае защо, никак не ми се искаше да го призовавам отново. Вътре в пещерата всичко си беше непроменено, сякаш нищо не се бе случило. Единствено моите магически нишки бяха изчезнали. Одеялото лежеше там, където го бях оставил. Докоснах близката стена. Студена. Явно взривът бе избухнал на друго ниво. Моят огън все още блещукаше немощно. Съживих го отново и изведнъж видях счупената чаша от кафето между въглените.